Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Бяхме заобиколили купа окосена трева зад кръга от зелена трева, който наричахме вълшебния кръг. Понякога, при влажно време, той се изпълваше с яркожълти отровни пънчушки.

- Сега иди в стаята си - рече тя.

Побягнах от нея. Затичах колкото ми сили държаха през вълшебния кръг, по моравата, покрай розовите храсти и навеса за въглища и право в къщата.

Урсула Монктън стоеше вътре точно зад вратата, за да ме посрещне, въпреки че нямаше как да ме е подминала. Щях да съм я видял. Косата ѝ беше безукорно загладена и като че ли току-що си беше сложила червилото.

- Аз съм вътре в теб - каза тя. - Тъй че един благоразумен съвет. Ако кажеш нещо на някого, няма да ти повярват. И тъй като съм вътре в теб, ще го науча. И мога да направя така, че никога да не казваш нищо, което не искам да казваш на когото и да било. Никога повече!

Качих се в спалнята и легнах на леглото си. Мястото на ходилото ми, където беше влязъл червеят, пулсираше и болеше, а сега и гърдите ме боляха. Избягах в главата си и се скрих в книга. Винаги отивах там, когато истинският живот се оказваше твърде труден или твърде неумолим. Измъкнах няколко от старите книжки на мама, откогато е била момиче, и зачетох за приключенията на ученичките от 30-те и 40-те години. Бореха се най-вече срещу контрабандисти, шпиони и хора от „петата колона“, каквото и да бяха те, и момичетата винаги бяха смели и винаги знаеха какво да направят. Аз не бях смел и нямах никаква идея какво да направя.

Никога не бях се чувствал толкова сам.

Замислих се дали Хемпсток имаха телефон. Изглеждаше малко вероятно, но не и невъзможно - може би тъкмо госпожа Хемпсток бе съобщила на полицията за изоставеното мини. Телефонният указател беше на долния етаж, но знаех номера, на който да се обадя на отдел „Справки“. Трябваше само да попитам за някой на име Хемпсток, който живее във фермата Хемпсток. В спалнята на родителите ми имаше телефон.

Станах от леглото, отидох до вратата и надникнах навън. Коридорът към стълбището беше празен. Много бързо се шмугнах в спалнята до моята. Стените бяха светлорозови, леглото на родителите ми беше застлано с кувертюра на огромни щамповани рози. Имаше двукрила стъклена врата към терасата, минаваща по дължината на стената на къщата. На кремавото нощно шкафче с позлатени ръбове до леглото имаше телефон, също в кремав цвят. Вдигнах го, чух глухия бръмчащ сигнал за „свободно“ и набрах отдел „Справки“, пръстът ми дръпна една по една дупките на циферблата, едно, девет, две, и зачаках операторът да се включи на линията и да ми каже номера на фермата Хемпсток. Имах молив и бях готов да запиша телефонния номер на гърба на подвързаната със син плат книжка, озаглавена „Панси спасява училището“;

Операторът не се включи. Сигналът „свободно“ продължи, а над него чух как гласът на Урсула Монктън каза:

- Добре възпитаните младежи никога не биха си и помислили да се промъкват, за да използват телефона, нали?

Нищо не отвърнах, макар да бях съвсем сигурен, че тя можеше да чуе дъха ми. Поставих слушалката на вилката и се върнах в спалнята, която споделях със сестра ми.

Седнах на леглото си и се загледах навън през прозореца.

Леглото ми беше избутано плътно до стената, точно под прозореца. Обичах да спя на отворени прозорци. Дъждовните нощи бяха най-хубавите. Отварях прозорците, отпусках глава на възглавницата, затварях очи и усещах вятъра по лицето си, заслушан в шумоленето и пращенето на дърветата. Имаше и духнати дъждовни капки по лицето ми понякога с малко късмет и си представях, че съм на лодката си сред океана и как тя се полюшва над морските вълни. Не си представях, че съм пират или че отивам нанякъде. Просто бях на лодката си.

Но сега не валеше и не беше нощ. През прозореца виждах само дървета, облаци и далечния пурпур на хоризонта.

Имах извънредни запаси шоколад, скрити под безценната пластмасова фигурка на Батман, с която се бях сдобил на рождения си ден. Започнах да ги ям и докато ги ядях, си мислех как бях пуснал ръката на Лети Хемпсток, за да хвана топката от гнило платно. Спомних си жилещата болка в стъпалото ми, която бе последвала.

„Аз я доведох тук“, мислех си и знаех, че беше вярно.

Урсула Монктън не беше реална. Беше картонена маска на онова, което беше влязло в мен като червей и беше пляскало и пърхало навън под онова оранжево небе.

Зачетох се отново в „Панси спасява училището“. Тайните планове на въздушната база до училището щяха да бъдат предадени на врага от шпиони, които бяха учители, работещи в училищния зеленчуков парцел. Плановете бяха скрити в зеленчуци с издълбана вътрешност.