Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Аз си замълчах.

Сестра ми изяде един сандвич с фъстъчено масло.

Умирах от глад. Чудех се дали сандвичите бяха опасни или не. Не знаех. Страх ме беше, че щях да изям един и той щеше да се превърне в червеи в стомаха ми, които щяха да плъзнат в мен, да завладеят тялото ми, докато започнат да извират навън през кожата.

Върнах се в къщата. Бутнах вратата на кухнята. Урсула Монктън я нямаше вътре. Натъпках джобовете си с плодове - ябълки, портокали и твърди кафяви круши. Взех и три банана, натъпках ги под якето и избягах в лабораторията си.

Лабораторията ми - както я наричах - представляваше боядисана в зелено барака колкото се може по-далече от къщата, вдигната до стената на огромния стар гараж. До бараката растеше смокиново дърво, макар че така и не бяхме опитвали зрял плод от него, виждали бяхме само големите му зелени листа и зелени плодове. Наричах бараката „лабораторията ми“, защото там държах химическия си комплект. Химическият комплект, събиран много години под формата на подаръци за рождени дни, беше изхвърлен от къщата от баща ми, след като бях направил нещо в една опитна епруветка. Смесил бях безразборно някакви неща и след това ги нагрях, докато избухнаха и почерняха, с остра воня на амоняк, която така и не искаше да се махне. Баща ми беше казал, че няма нищо против да правя експерименти (Макар че и двамата не знаехме какво точно бях експериментирал, но все едно. Майка ми беше получавала химическите комплекти като подаръци за рождения си ден и виж колко добре се беше оказало.), но не искаше вонята от тях да стига до къщата.

Изядох един банан и круша, а останалите плодове скрих под дървената маса.

Възрастните следват утъпкани пътеки. Децата проучват. Възрастните са доволни да вървят по един и същ път, стотици или хиляди пъти. На възрастните навярно не им хрумва да се отклонят от пътеките си, да пропълзят под рододендроните, да намерят пролука между оградата. Бях дете, а това означаваше, че знаех десетина различни начина да се измъкна от имота ни и да изляза на пътя - начини, които не включваха минаване по алеята. Реших да се измъкна от бараката лаборатория покрай стената, по моравата и след това през лавровите храсти и азалиите, които ограждаха градината. От лавровите храсти щях да се промъкна надолу по хълма и да се прехвърля през металната ограда, която минаваше покрай черния път.

Никой не гледаше. Притичах и се проврях, минах през лавровите храсти и тръгнах надолу през трънаците и копривата, избуяла от последния път, когато бях минавал оттук.

Урсула Монктън ме чакаше в подножието на хълма, точно пред ръждясалата метална ограда. Нямаше как да се е озовала там, без да ме е видяла, но беше там. Скръсти ръце и ме изгледа, а сиво-розовата ѝ рокля заплющя от порива на вятъра.

- Мисля, че казах да не напускаш имота.

- Не съм — отвърнах със самоувереност, каквато изобщо не изпитвах. - Още съм в двора. Само обикалям.

- Измъкваш се.

Не отвърнах.

- Смятам, че трябва да си в спалнята си, където мога да те държа под око. Време е за следобеден сън.

Бях много голям за следобеден сън, но знаех, че бях много малък, за да споря или да спечеля спора, ако го подхванех.

- Окей.

- Няма да казваш „окей“ - рече тя. - Кажи „Да, мис Монктън“. Или „мадам“. Кажи „Да, мадам“.

Изгледа ме отгоре със синьо-сивите си очи, които ми напомниха за дупки в гнило платно и не изглеждаха никак хубави в този момент.

- Да, мадам.

Намразих се затова, че го казах.

Тръгнахме обратно нагоре по хълма.

- Родителите ти не могат повече да си позволят това място - заговори Урсула Монктън. - И не могат да си позволят да го поддържат. Много скоро ще разберат, че единственият начин да решат финансовите си проблеми е като продадат тази къща и градината ѝ на предприемачи. Тогава всичко това... - А това беше плетеницата от трънаци, занемареният свят зад моравата на двора. - ... Ще се превърне в десетина еднакви къщи и градини. И ако имате късмет, ще живеете в една от тях. А ако ли не, ще завиждате на тези, които живеят в тях. Ще ти хареса ли това?

Обичах къщата и градината. Обичах я с нейната разхвърляност и занемареност. Обичах това място, все едно че беше част от мен и може би, в известен смисъл, беше.

- Коя си ти? — попитах.

- Урсула Монктън. Вашата икономка.

- Коя си ти наистина? Защо даваш пари на хората?

- Всички искат пари - отвърна тя, все едно че беше нещо разбиращо се от само себе си. - Парите ги правят щастливи. Ще те направя щастлив, ако го позволиш.