Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Измъквах го уверено. Щом попаднеше под горещата вода, гадината се отпускаше, и така до края. Беше излязъл почти целия от мен - усещах го, — но бях твърде самоуверен, тържествуващ и нетърпелив, тъй че дръпнах прекалено бързо и силно и червеят се измъкна и тупна в шепата ми. Краят му, който излезе навън, сълзеше и беше нащърбен, сякаш се беше откъснал.

Все пак, и да беше останало нещо в стъпалото ми, беше мъничко.

Огледах го. Беше тъмносив и светлосив, нашарен с розово и сегментиран като най-обикновен дъждовен червей. След като вече не беше под горещата струя, като че ли се съвземаше. Заизвива се и тялото, което бе навито около пинсетите, се люшна и сгърчи, въпреки че висеше на главата (А наистина ли беше главата? Можех ли да съм сигурен?), където го бях защипал.

Не исках да го убия - не убивах животни, когато можех да го избегна, - но трябваше да се отърва от него. Беше опасен. Изобщо не се съмнявах в това.

Задържах червея над дупката на сифона на ваната и той се загърчи под врящата вода. После го пуснах и видях как изчезна надолу по отточната тръба. Оставих водата да потече още малко и изплакнах пинсетите. Накрая сложих малка лепенка на дупката на стъпалото ми и запуших ваната с гумената тапа, за да не може червеят да изпълзи обратно през отворената дупка, преди да затворя крана. Не знаех дали беше мъртъв, но не мислех, че нещо можеше да се върне от каналната тръба.

Прибрах пинсетите там, откъдето ги бях взел, зад огледалното шкафче в банята, после затворих вратичката и се взрях в себе си.

Зачудих се, както се чудех много често на онази възраст, кой все пак бях аз и какво точно виждах в огледалото. Ако лицето, което виждах, не бях самият аз, а знаех, че не бях, нищо че пак щях да съм аз каквото и да станеше с лицето ми, тогава кой бях аз? И какво гледах?

Върнах се в спалнята. Беше моята нощ по ред, в която вратата към коридора оставаше отворена. Изчаках, докато сестра ми заспи, за да не ми мърмори, след което зачетох „Тайните седем“. Накрая съм заспал.

Едно признание за себе си: като много малко момче, може би на три или четири години, може да съм бил чудовище. „Беше такова извергче “, казаха ми по различни поводи няколко лели, след като бях пораснал жив и здрав, и можеха да си спомнят с кисела насмешка за ужасните ми детински пакости. Но не помня наистина да съм бил чудовище. Помня, че просто бях голям инат.

Малките деца, или поне някои от тях, мислят, че са богове и са доволни само ако светът се съобразява с начина, по който те виждат нещата.

Но вече не бях малко момче. Бях на седем. Дотогава бях безстрашен, но вече бях само едно уплашено момче.

Произшествието с червея не ме уплаши. Не говоря за него. Зачудих се обаче на другия ден дали хората често вадят червеи от краката си или това се беше случило само на мен, на мястото с оранжевото небе, на границата на фермата Хемпсток.

Забелих лепенката на стъпалото си, когато се събудих, и видях с облекчение, че дупката беше започнала да се затваря. Имаше розово петно на мястото ѝ, като мехурче кръв, но нищо повече.

Слязох за закуска. Мама изглеждаше радостна.

- Хубава новина, скъпи! Намерих си работа. В оптика „Диксънс“ им трябва лаборантка и искат да започна този следобед. Ще работя четири дни седмично.

Нямах нищо против. Сам щях да се справям чудесно.

- Имам още една добра новина. Наехме жена, която ще идва да се грижи за вас, децата, докато ме няма. Казва се Урсула. Ще спи в старата ти спалня на горния етаж. Ще бъде нещо като икономка. Ще се грижи вие, децата, да сте нахранени и ще чисти къщата - госпожа Уолъри е закъсала с крака и казва, че ще минат няколко седмици, преди да може да се върне. Такова облекчение ще е да има някой тук, щом двамата с баща ви работим.

- Нямате толкова пари. Казахте, че нямате никакви пари.

- Точно затова приемам работата - отвърна тя. - А Урсула ще се грижи за вас срещу стая и храна. Налага ѝ се да поживее тук няколко месеца. Обади се по телефона сутринта. Препоръките ѝ са чудесни.

Надявах се да е добра. Предишната икономка, Гертруда, не беше добра. Обичаше да си прави груби шеги със сестра ми и мен. Например номера „скъсен чаршаф“, което ни разстройваше. Накрая протестирахме пред къщата с плакати „Мразим Гертруда“ и „Не обичаме гозбите на Гертруда“. Пуснахме ѝ жабчета в леглото и тя се върна в Швеция.

Взех си книга и излязох в градината.

Беше топъл пролетен ден, слънчев. Изкатерих се по въжената стълба до най-ниския клон на големия бук, седнах на него и се зачетох. Не се страхувах от нищо, докато четях книгата. Бях много далече, в Древен Египет, научавах за Хатор и как тя обикаля из Египет в образа на лъвица и избива толкова много хора, че пясъците на Египет почервеняват, и как успяват да я надвият едва след като смесват бира, мед и приспивателна отвара, и боядисват сместа в червено, за да помисли, че е кръв, а тя я изпива и заспива. Ра, бащата на боговете, я превръща след това в богинята на любовта, тъй че раните, които причинява на хората оттук насетне, щели вече да бъдат сърдечни рани.