Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Отвори една порта с пет резета и минахме през нея. Тя пусна ръката ми. Бяхме на долния край на черния път, близо до дървената маса край пътя с очуканите гюмове за мляко на нея. Светът миришеше обичайно.

- Вече наистина се върнахме, нали?

- Да - каза Лети Хемпсток. - И няма да виждаме повече неприятности от него. - Замълча. - Голямо беше, нали? И гадно. Не бях виждала такова като него преди. Ако знаех, че ще е толкова старо, голямо и гадно, нямаше да те взема с мен.

Радвах се, че беше ме взела с нея.

- Ще ми се да не беше пускал ръката ми. Но все пак си добре, нали? Нищо не се обърка. Никаква беля не стана.

- Добре съм - отвърнах. - Не се безпокой. Аз съм храбър войник. - Това дядо го казваше винаги. После повторих думите ѝ: - Никаква беля не стана.

Тя ми се усмихна - лъчезарна усмивка на облекчение. Надявах се, че бях казал правилното нещо.

Същата вечер сестра ми седеше на леглото си и решеше дълго косата си. Всяка вечер я сресваше сто пъти и броеше на глас всяко сресване с гребена. Не знаех защо.

- Какво правиш? - попита ме тя.

- Гледам си стъпалото - отвърнах.

Вторачил се бях в ходилото на десния си крак. През средата на ходилото ми имаше розова резка, от пръстите почти до петата, където бях настъпил счупено стъкло като прощъпалник. Помня как се събудих в креватчето си заранта, след като се случи, и погледнах черните конци, които задържаха долепени краищата на раната. Беше най-ранният ми спомен. Свикнал бях с розовия белег. Ала дупчицата до него, в дъгата на стъпалото ми, беше нова. Точно там бях усетил рязката болка, макар да не ме болеше вече. Беше просто една дупчица.

Натиснах я с показалеца си и ми се стори, че нещо в дупката се издърпа навътре.

Сестра ми беше спряла да реши косата си и ме наблюдаваше с любопитство. Станах, излязох от спалнята и тръгнах към банята в края на коридора.

Не знам защо не попитах някой възрастен за това. Не помня да съм питал възрастни за каквото и да било освен в краен случай. Това беше годината, когато измъкнах брадавица от коляното си с джобно ножче и открих колко дълбоко мога да срежа, преди да ме заболи, и как изглеждаха коренчетата на една брадавица.

В шкафчето в банята, зад огледалната вратичка, имаше чифт пинсети от неръждаема стомана, от онези с острите върхове, за изваждане на дървени трески, и кутийка с лепенки. Седнах на металния ръб на бялата вана и огледах дупката в стъпалото ми. Беше най-обикновена кръгла дупчица, с гладки ръбове. Не можех да видя колко дълбока беше, защото вътре имаше нещо. Нещо я запушваше. Нещо, което като че ли се отдръпна, щом светлината го докосна.

Държах пинсетите и гледах. Нищо не се случи. Нищо не се промени.

Опрях леко показалеца на лявата си ръка на дупката, за да затуля светлината. След това поставих пинсетите до дупката и зачаках. Преброих до сто -вдъхновен може би от ресането на косата на сестра ми. После отдръпнах пръста си и мушнах навътре с пинсетите.

Хванах главата на червея, ако онова нещо вътре изобщо беше червей, между металните зъбци, стиснах и дръпнах.

Опитвали ли сте някога да издърпате червей от дупка? Знаете ли колко здраво могат да се държат? Как използват цялото си тяло, за да се вкопчат в стените на дупката? Издърпах може би около два пръста от червея - розово-сив, като нещо инфектирано — от дупката в крака ми и след това усетих, че се спря. Усещах го в плътта си, как се втвърди и стана неподатлив. Не се уплаших от това. Явно беше нещо, което просто се случваше на хората, както когато котката на съседите, Мисти, беше завъдила червеи. Имах червей в стъпалото си и го махах.

Извих пинсетите, мислейки си, подозирам, за спагети на вилица и навих червея около тях. Опитах да издърпам, но го заобръщах малко по малко, докато не можех да дърпам повече.

Усещах го вътре в себе си как се мъчеше да се задържи, лепкав и гъвкав като чист мускул. Наведох се колкото можах, пресегнах се с лявата ръка, завъртях кранчето за топлата вода на ваната, с червената точка в центъра, и я пуснах. Водата потече три-четири минути от крана и надолу към дупката на сифона, преди да започне да вдига пара.

Щом водата стана гореща, протегнах стъпалото и дясната си ръка, задържайки натиска на пинсетите и на двата пръста върху гадинката, която бях измъкнал от тялото си. След това поставих под горещия кран мястото, където бяха пинсетите. Водата обля стъпалото ми, но ходилата ми се бяха втвърдили от многото ходене бос, тъй че ми беше все едно. Водата опари пръстите ми, но бях подготвен за горещината. Червеят обаче не беше. Усетих как се изви вътре в мен, мъчейки се да се издърпа навътре от парещата вода, усетих как разхлаби хватката си в крака ми. Завъртях пинсетите победоносно, все едно че изваждах най-якия кърлеж на света и гадината започна да излиза от мен с все по-слаба съпротива.