Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Зачудих се защо боговете бяха направили това. Защо просто не бяха я убили, след като са имали тази възможност?

Обичах митове. Не бяха разкази за възрастни, нито бяха детски приказки. Бяха по-хубави от това. Просто бяха върхът!

Разказите на възрастните никога не звучаха смислено, а и бяха толкова мудни. Имах чувството, че бяха тайни за зрялата възраст - масонски, митични тайни. Защо възрастните не искаха да четат за Нарния, за тайнствени острови и за контрабандисти, за опасни феи?

Започнах да огладнявам. Слязох от любимото си дърво и тръгнах към задната страна на къщата, покрай пералното помещение, което миришеше на сапун и плесен, покрай малкия навес за въглища и дърва, покрай външната тоалетна, където паяците висяха и дебнеха, с дървената врата, боядисана в градинско зелено. И през задния вход, по коридора и в кухнята.

Майка ми беше вътре с някаква жена, която никога не бях виждал преди. Щом я зърнах, сърцето ме заболя. Имам предвид буквално, не метафорично. Нещо ме жегна в гърдите - само за миг и свърши.

Сестра ми седеше на кухненската маса и ядеше юфка.

Жената беше много хубава. Имаше късо подстригана, меденоруса коса, големи сиво-сини очи и светло червило на устните. Изглеждаше висока, дори за възрастна.

- Миличък? Това е Урсула Монктън — каза мама.

Не отвърнах нищо. Просто се вторачих в нея.

Майка ми ме сбута.

- Здравейте - казах.

- Срамежлив е - рече Урсула Монктън. - Сигурна съм, че щом се поотпусне, ще станем приятели.

Протегна ръка и погали кафеникавата коса на сестра ми. Тя се усмихна с редките си зъбчета.

- Толкова ми харесваш! - възкликна сестра ми. И добави към мама и мен: - Като порасна, искам да съм Урсула Монктън.

Мама и Урсула се засмяха.

- Миличкото ми - каза Урсула Монктън. После се обърна към мен: - Е, а ние двамата? И ние ли сме приятели?

Аз само я гледах, висока и руса, в сиво-розовата ѝ рокля. Бях уплашен.

Роклята ѝ не беше дрипава. Просто моделът ѝ беше такъв някакъв особен, предполагам, мода някаква. Но докато я гледах, си представях как роклята ѝ плющи в онази кухня без вятър, плющи като мачта на кораб над самотен океан под оранжево небе.

Не помня какво казах в отговор или дали изобщо казах нещо. Но излязох от кухнята, въпреки че бях огладнял, без дори ябълка да си взема.

Стиснах книгата си и отидох в задната градина под терасата, до цветната леха под прозореца на стаята с телевизора, и се зачетох, забравяйки за глада си в Египет с боговете с животински глави, които се кълцаха на парчета и след това се съживяваха един друг отново.

Сестра ми излезе в градината.

- Толкова я харесвам - каза тя. — Тя ми е приятелка. Искаш ли да видиш какво ми даде?

Извади сива кесийка като тази, която майка ми държеше в дамската си чанта за монетите, закопчана с метална закопчалка с формата на пеперуда. Като че ли беше направена от кожа. Зачудих се дали не беше миша кожа. Тя отвори кесията, пъхна пръсти в отвора и извади голяма сребърна монета: половин крона.

— Виж! — възкликна тя. - Виж какво си имам!

Исках да си имам половин крона. Не, исках това, което можех да си купя с половин крона - комплект за фокуснически номера и пластмасови фигурки, книги и, о, толкова много неща. Но не исках да имам сива кесийка с половин крона в нея.

— Не ми харесва.

- Само защото аз първа я видях - рече сестра ми.

- Тя е моя приятелка.

Не мислех, че Урсула Монктън беше приятелка на когото и да било. Исках да отида и да предупредя Лети Хемпсток за нея, но какво щях да кажа? Че новата икономка-бавачка носеше сиво и розово? Че ми изглеждаше странно?

Искаше ми се да не бях пускал ръката на Лети. Урсула Монктън беше моя грешка, сигурен бях в това, и нямаше да мога да се отърва от нея, като я отмия в каналната тръба или като сложа жаби в леглото ѝ.

Тогава трябваше да се махна, трябваше да избягам, да затичам по пътя на километър поне до фермата на Хемпсток, но не го направих, а после едно такси отведе мама до оптика „Диксънс“, където щеше да показва на хората букви през лещите и да им помага да виждат по-добре, а аз останах там с Урсула Монктън.

Тя излезе в градината с чиния със сандвичи.

- Говорих с майка ви - каза ни с мила усмивка под светлото червило на устните. - И докато съм тук, вие, деца, трябва да се ограничите в разходките си. Може да ходите където си искате в къщата или в градината, или ще ви водя до къщите на приятелите ви, но няма да напускате имота и просто да скитате наоколо.

- Разбира се - отвърна сестра ми.