Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Велики небеса! — възкликна инспектор Дейвидсън от прочутия Отдел за контрабандисти и тайни шпиони (ОКТШ) на Скотланд Ярд. - Това буквално е последното място, където щяхме да се сетим да погледнем!

- Дължим ти извинение, Панси - каза строгата директорка с нетипично топла усмивка и блеснали очи, което накара Панси да си помисли, че може би си бе съставила грешно мнение за госпожата през целия този срок. - Ти спаси репутацията на училището! Сега , преди да си се възгордяла прекалено..., нямаше ли няколко френски глагола, които трябваше да спрегнеш за Мадам? “

Можех да бъда щастлив с Панси, в някое кътче в главата си, докато останалото в главата ми беше пълно със страх. Чаках родителите ми да се върнат у дома. Щях да им кажа какво ставаше. Щях да им разкажа всичко. Щяха да ми повярват.

По онова време баща ми работеше в един офис на част път с кола от къщи. Не бях сигурен какво работеше. Имаше много мила, хубава секретарка с пуделче и винаги когато научеше, че децата ще наминем да видим татко, вземаше пуделчето от дома си и си играехме с него. Понякога минавахме покрай някоя сграда и татко казваше:

- Тази е една от нашите.

Но не ме интересуваха сгради, тъй че никога не попитах как така е „една от нашите“, нито дори кои бяха „ние“.

Лежах на леглото си и четях книжка след книжка, докато Урсула Монктън се появи на прага на стаята и каза:

- Можеш вече да дойдеш долу.

Сестра ми гледаше телевизия на долния етаж в стаята с телевизора. Гледаше програма, която се казваше „Как“ - шоу за популярна наука и как стават разни неща, която започваше с тълпи от хора с индиански украшения на главите, които казваха „Как?“ и надаваха страховити бойни викове.

Поисках да превключа на Би Би Си, но сестра ми ме погледна победоносно и рече:

- Урсула казва, че мога да остана на това, което искам да гледам, и на теб ти е забранено да го сменяш.

Поседях с нея около минута, докато някакъв старец с мустаци показваше на всички деца в Англия как да връзват изкуствена муха на въдица.

- Тя не е добра - измърморих.

- Аз я харесвам. Тя е хубава.

Мама се прибра у дома пет минути по-късно, извика „Здрасти!“ от коридора и отиде в кухнята да се види с Урсула Монктън. Появи се отново.

- Вечерята ще е готова, щом се върне баща ви. Измийте си ръцете.

Сестра ми се качи горе и си изми ръцете.

- Тя не ми харесва - казах на мама. - Ще я накараш ли да си отиде?

Майка ми въздъхна.

- Няма да става пак като с Гертруда, миличък. Урсула е много мило момиче, от много добро семейство. И определено ви обожава двамата.

Татко се върна у дома и сервираха вечерята. Гъста зеленчукова супа, после печено пиле и пресни картофки със замразен грах. Обичах всички неща на масата, но не хапнах от нито едно.

- Не съм гладен - обясних.

- Не съм от тези, които обичат да разнасят клюки - подхвърли Урсула Монктън, - но някой се беше омазал с шоколад по ръцете и лицето, когато слезе от спалнята.

— Ще ми се да не ядеш този боклук - каза ядосано баща ми.

- Той е пълен с рафинирана захар. И разваля апетита и зъбите - додаде мама.

Уплаших се да не ме принудят да ям, но не го направиха. Седях гладен, докато Урсула Монктън се смееше на шегите на баща ми. Струваше ми се, че пуска шеги специално за нея.

След вечеря всички гледахме „Мисия невъзможна“. Обикновено харесвах „Мисия невъзможна“, но този път филмът ме накара да се притесня, докато хората смъкваха лицата си и откриваха нови лица отдолу. Носеха гумени маски и нашите герои винаги бяха отдолу, но се зачудих какво ли щеше да стане, ако Урсула Монктън си смъкнеше лицето. Какво ли щеше да има под него?

Легнахме си. Беше нощта на сестра ми и вратата на спалнята бе затворена. Липсваше ми светлината в коридора. Лежах в леглото с отворен прозорец, напълно буден, заслушан в шумовете, които издава една стара къща в края на дълъг ден, и си пожелавах какво ли не колкото се може по-силно, надявайки се желанията ми да се сбъднат. Пожелавах си родителите ми да изпъдят Урсула Монктън и аз после да отида до фермата Хемпсток и да кажа на Лети какво бях направил, а тя да ми прости и да поправи всичко.

Не можех да заспя. Сестра ми вече спеше. Тя като че ли можеше да заспи, когато си поиска - умение, за което ѝ завиждах и което не притежавах.

Излязох от спалнята.

Задържах се на стълбищната площадка, заслушан в шума от телевизора долу. После се прокраднах бос по стълбището и седнах на третото стъпало отдолу. Вратата на стаята с телевизора беше открехната и ако слезех още едно стъпало, този, който гледаше телевизия, можеше да ме види. Тъй че зачаках там.