Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Не исках да се доближа до Урсула Монктън. Не исках да рискувам да накара баща ми да ми се ядоса.

Чудех се дали моментът щеше да е подходящ да се опитам да напусна имота, да тръгна надолу по пътя, но бях сигурен, че ако го направех, щях да вдигна очи и да видя ядосаното лице на баща ми до това на Урсула Монктън, измамно миловидно и самодоволно.

Тъй че просто ги гледах от дебелия клон на буковото дърво. Когато се скриха от погледа ми зад храстите азалии, слязох по въжената стълба, върнах се в къщата и излязох на терасата, за да продължа да ги наблюдавам оттам. Беше мрачен ден, но имаше нарциси в изобилие, от онези с бледите венчелистчета и тъмнооранжевите вътрешни тръбички. Баща ми откъсна наръч нарциси и ги подаде на Урсула Монктън, а тя се засмя и каза нещо, после направи реверанс. Той ѝ се поклони в отговор и отново каза нещо, което я разсмя. Помислих, че трябваше да се е обявил за „Рицаря на блестящата броня“ или нещо такова.

Исках да му извикам и да го предупредя, че дава цветя на едно чудовище, но не го сторих. Просто стоях на терасата и гледах, а те не погледнаха нагоре и не ме видяха.

От книгата си с гръцки митове бях научил, че нарцисите са наречени така на един красив младеж, толкова хубав, че се влюбил в себе си. Видял отражението си в един вир и не искал да се раздели с него, така че накрая се удавил и боговете се принудили да го превърнат в цвете. Когато прочетох това, си бях въобразил, че нарцисът трябва да е най-красивото цвете на земята. Бях разочарован, когато разбрах, че всъщност беше доста невзрачно цвете.

Сестра ми излезе от къщата и отиде при тях. Баща ми я вдигна и я залюля във въздуха. Всички заедно влязоха в къщата, татко със сестра ми, хванала се за врата му, и Урсула Монктън с наръч белезникави цветя в ръцете. Наблюдавах ги. Видях как свободната ръка на баща ми, тази, която не държеше сестра ми, се спусна надолу и се отпусна небрежно, свойски, отзад на извивката на миди полата на Урсула Монктън.

Сега щях да съм реагирал другояче на това. Не вярвам тогава изобщо да съм си помислил нещо. Бях на седем.

Прескочих в спалнята през прозореца, лесно достъпен от терасата, легнах на леглото и зачетох книжка за едно момиче, което остава на Нормандските острови [8] Група острови в Ламанша, английско владение. - Б. ред. напук на нацистите, защото не иска да изостави понито си.

А докато четях, си мислех: „Урсула Монктън не може да ме задържи вечно тук. Много скоро - след някой и друг ден - някой ще ме вземе до града или ще ме изведе оттук и тогава ще отида до фермата надолу по пътя и ще разкажа на Лети Хемпсток какво направих“.

А после помислих: „Ами ако на Урсула Монктън и трябват само два дни?“, и се изплаших.

Същата вечер Урсула Монктън направи овчарски пай и аз отказах да го ям. Бях решен да не ям нищо от това, което тя правеше, готвеше или пипаше. На баща ми не му беше до смях.

- Ама не го искам — казах му. - Не съм гладен.

Беше сряда и майка ми организираше събранието си в общината на следващото село надолу по пътя да събира пари, за да могат хората в Африка, тези, които имаха нужда от вода, да си изкопаят кладенци. Имаше да разлепи обяви, да постави схеми на кладенци и снимки на усмихващи се хора. На масата за вечеря бяхме сестра ми, баща ми, Урсула Монктън и аз.

- Хубав е, ще ти хареса, много е вкусен - каза баща ми. - И в тази къща не прахосваме храна.

- Казах, че не съм гладен.

Бях излъгал. Бях толкова гладен, че стомахът ме болеше.

- Тогава го опитай поне - каза той. - Любимото ти ядене. Месо с картофено пюре и сос. Обожаваш го.

В кухнята имаше детска маса, където се хранехме, когато татко доведеше приятели или се случеше да се храним късно. Но тази вечер бяхме на масата за възрастни. Предпочитах детската маса. Там се чувствах невидим. Никой не ме гледаше, докато ям.

Урсула Монктън седеше до баща ми и ме гледаше втренчено, с лека насмешлива усмивка в ъгълчето на устните.

Знаех, че трябваше да млъкна, да си мълча и да си трая. Но не можах да се стърпя. Трябваше да кажа на татко защо не искам да ям.

- Няма да ям нищо, което тя е направила. Не я харесвам.

- Ще си изядеш храната - натърти баща ми. - Поне ще я опиташ. И се извини на госпожица Монктън.

- Няма.

- Не е длъжен да го прави - каза Урсула Монктън съчувствено, погледна ме и се усмихна.

Не мисля, че някой от другите двама на масата забеляза, че се усмихваше с насмешка или че нямаше нищо съчувствено в изражението ѝ, нито в усмивката ѝ, нито в онези очи като дупки в гнило платно.