Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Отново закрачихме в посоката, която показа. През ливада и група дървета.

- Там — казах аз изумен.

Върху купчина зелен мъх лежеше трупчето на малко животинче - полевка като че ли. Главата я нямаше и светлата кръв бе зацапала козината ѝ и покапала по мъха. Беше много червено.

- Сега оттук нататък ще се държиш за ръката ми -каза Лети. - И няма да се пускаш.

Протегнах дясната си ръка и я хванах за лявата, точно под лакътя. Тя размърда лесковата пръчка и каза:

- Насам?

- Какво търсим сега?

- Приближаваме се - отвърна тя. - Следващото нещо, което търсим, е буря.

Навлязохме навътре през групата дървета и оттам - в гора. След това се запровирахме между дървета, които бяха израсли много нагъсто, а листакът им беше като гъст балдахин над главите ни. Намерихме поляна сред гората и тръгнахме в периферията ѝ, в свят, целия в зелено.

Някъде отляво до ушите ми достигна глух тътен.

— Буря — промълви Лети.

Тялото ѝ отново се извърна и аз се хванах за ръката ѝ. Усетих, или може би си въобразих, че усещам леко туптене, което преминаваше през мен, докато държах ръката ѝ - все едно че бях опрял длан на капака на мощен двигател.

Тя пое в нова посока. Прекосихме заедно малко поточе. После спря изведнъж и залитна, но не падна.

— Стигнахме ли? - попитах.

- Не сме - отвърна тя. - Не. То знае, че идваме. Усеща ни. И не иска да идем при него.

Този път лесковата пръчка се разтресе като магнит, доближен до отблъскващ полюс. Лети се усмихна широко.

Порив на вятъра хвърли листа и пръст в лицата ни. Чух в далечината как нещо бумтеше като влак. Ставаше все по-трудно за виждане и небето, доколкото можех да го зърна над гъстия балдахин от листа, бе тъмно, сякаш над главите ни се бяха струпали огромни буреносни облаци, или от сутрин изведнъж беше станало привечер.

- Лягай! - извика Лети, смъкна се върху мъха и ме дръпна надолу със себе си. Изпъна се на земята и аз залегнах до нея, но се почувствах малко глупаво. Земята беше влажна.

- Колко дълго ще...

— Шшт! — Прозвуча почти ядосано.

Замълчах.

Нещо дойде през гората, над главите ни. Озърнах се нагоре и видях кафяво и космато същество, но плоско като огромна черга, което плющеше и се къдреше по краищата, а отпред на чергата - уста, пълна с десетки малки остри зъби, зейнала надолу.

Прелетя с плясък над нас и изчезна.

- Какво беше това?

Сърцето ми толкова се бе разтуптяло в гърдите, че не знаех дали щях да мога да стана отново.

- Вълк-манта - отвърна Лети. - Значи сме стигнали малко по-далече, отколкото мислех. - Вдигна се на крака и се загледа натам, където бе изчезнало косматото нещо. Вдигна върха на лесковата пръчка и бавно я завъртя.

- Не хващам нищо. — Тръсна глава да махне косата от очите си, без да пуска вилките на лесковата пръчка. - Или се крие, или сме много близо. - Лети прехапа устни, после каза: - Шилингът! Онзи от гърлото ти. Извади го!

Измъкнах го от джоба си с лявата ръка и ѝ го подадох.

- Не - каза тя. - Не мога да го пипна точно сега. Постави го на пръчката.

Не попитах защо. Просто поставих сребърния шилинг на кръстоската на „У“-то. Лети протегна напред ръце и се обърна много бавно, като краят на пръчката сочеше право напред. Задвижих се с нея, но не усетих нищо. Никакво бумтене на двигател. Бяхме се завъртели наполовина, когато тя спря и каза:

- Виж!

Погледнах натам, където се беше обърнала, но не видях нищо освен дървета и сенки в гората.

- Не, погледни! Там - посочи тя с глава.

Върхът на лесковата пръчка бе започнал леко да дими. Тя се завъртя, малко наляво, малко надясно, пак още малко надясно, и върхът на пръчката грейна в яркооранжево.

- Такова нещо не бях виждала досега - каза Лети.

- Използвам монетата като усилвател, но все едно че...

Последва едно ввуфф! и краят на пръчката пламна. Лети я пъхна във влажния мъх и каза:

- Прибери си монетата.

Хванах я предпазливо, да не би да е гореща, но беше студена като лед. Тя остави лесковата пръчка върху мъха. Овъгленият ѝ връх продължаваше усърдно да дими.

Лети тръгна напред и аз с нея. Вече се държахме за ръце - моята дясна ръка в нейната лява. Въздухът миришеше странно, като след фойерверки, и светът помръкваше с всяка наша следваща стъпка навътре в гората.

- Казах, че ще те пазя, нали? — промълви Лети.

-Да.

- Обещах, че няма да позволя нещо да те нарани.

-Да.

- Просто се дръж за ръката ми. Не се пускай. Каквото и да стане, не се пускай.

Дланта ѝ беше топла, но не потна. Вдъхваше ми увереност.