Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Нарцисите бяха като петна слънчева светлина и направиха тъмната дървена кухня още по-приветлива. Подът бе направен от червени и сиви каменни плочи. Стените бяха варосани.

Старицата ми даде парче пчелна пита, от кошерите на Хемпсток, на очукана чинийка и сипа отгоре ѝ малко сметана от една кана. Изядох я с лъжица и задъвках восъка като дъвка. Медът се стичаше в устата ми, сладък и лепкав, с уханието на диви цветя.

Изгребвах последната сметана и мед от чинийката, когато Лети и майка ѝ влязоха в кухнята. Госпожа Хемпсток беше пак с високите гумени ботуши и когато нахлу вътре, сякаш беше много ядосана.

- Майко! Даваш мед на момчето. Ще му развалиш зъбите.

Старата госпожа Хемпсток сви рамене.

- Поприказвах си хубавичко с шавливците в устата му - отвърна тя. - Казах им да не му закачат зъбите.

- Не можеш да командориш просто така бактериите - възрази по-младата госпожа Хемпсток. - Не го обичат.

- Глупости на търкалета - изсумтя старата дама. -Оставиш ли шавливците на мира, ще си я карат както си знаят. Покажи им кой е шефът, и ще се изпотрепят да ти угодят. Опитвала си сиренето ми. - Обърна се към мен. - Печелила съм медали за сиренето си. Медали! По времето на стария крал пътуваха цяла седмица дотук, за да купят пита от сиренето ми. Казваха, че кралят лично го хапвал с хляба си, и момчетата му, принц Дикън и принц Джофри, и даже малкият принц Джон, кълняха се, че било най-хубавото сирене, което някога са вкусва...

- Бабо — каза Лети и старата дама прекъсна думата си по средата.

- Ще ти трябва лескова пръчка. - Каза майката на Лети и добави някак колебливо: - Мисля, че можеш да вземеш момчето. Монетата е негова и ще е по-лесно, ако е с теб. Направила го е тя.

-Тя?

Лети държеше ножчето си за моливи с рогова дръжка - беше затворено.

- Намирисва ми на „тя“ — каза майката на Лети. -Може и да греша, имай го предвид.

- Не вземай момчето - каза старата госпожа Хемпсток. — Търсите си белята.

Разочаровах се.

- Ще се оправим - каза Лети. - Ще се грижа за него. Той и аз. Ще бъде приключение. И ще ми е компания. Моля те, бабо?

Погледнах с надежда старата госпожа Хемпсток и зачаках.

- Да не кажеш, че не съм те предупредила, ако всичко се провали - каза старата госпожа Хемпсток.

- Благодаря ти, бабо. Няма. И ще внимавам.

Старата госпожа Хемпсток изсумтя.

- Само да не направите нещо глупаво. Подхождай много внимателно. Връзваш го, затваряш го отвсякъде да не избяга и го връщаш да спи.

- Знам - каза Лети. - Знам всичко това. Честно. Всичко ще е наред.

Така каза. Но не беше.

Лети ме заведе до една лескова горичка край стария път (лешниковите реси висяха натежали в пролетното утро) и откърти тънка клонка. После с ножа си, все едно че го беше правила десет хиляди пъти преди, обели кората на клонката и я окастри, тъй че заприлича на буквата „У“. Прибра ножа си (не видях къде точно) и хвана в ръцете си двата края на „У“.

- Не търся с нея - каза ми тя. - Просто я използвам като водач. Гледаме за синьо... синя бутилка мисля, за начало. Или нещо червеникавосиньо и лъскаво.

Заоглеждах с нея наоколо.

- Не виждам нищо такова.

- Тука ще е — увери ме тя.

Оглеждах наоколо и попивах с очи тревата, червеникаво кафявата хранилка за кокошките отстрани на пътеката, някаква ръждясала земеделска машинария, масата на дървеното магаре край пътя и шестте празни гюма за мляко на нея. Видях къщата от червени тухли на Хемпсток, сгушена кротко като дремещо животно. Видях пролетните цветя. Вездесъщи бели и розови маргаритки, лъскаво жълти чашки на лютичета, глухарчета и макар и късно за сезона - самотен синчец в сенките под масата с гюмовете за мляко, още блещукащ с капчици роса...

- Там ли? - попитах.

- Имаш остри очи - рече тя одобрително.

Тръгнахме заедно към синчеца. Щом стигнахме, Лети затвори очи. Тялото ѝ започна да се люшка напред-назад, лесковата пръчка се изправи, все едно че самата тя бе централната точка на часовник или компас, със стрелки, ориентирани към полунощ или на изток, не можех да преценя.

- Черно - каза тя изведнъж, все едно че описваше нещо от сън. - И меко.

Отдалечихме се от синчеца и тръгнахме по пътя, който понякога си представях, че е бил римски път. Бяхме на стотина крачки нагоре, недалече от мястото, където бе спряно минито, когато тя го зърна: късче черен плат, закачил се на бодливата тел на оградата.

Лети се приближи. Протегна отново лесковата пръчка, бавно се завъртя, веднъж, два пъти.

- Червено — каза уверено. — Много червено. Натам.