Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Натиках пръстите си колкото се може по-дълбоко в гърлото, отчаян и в паника, решен да не се предам. С връхчето на показалеца напипах ръба на нещо твърдо. Поставих средния си пръст от другата му страна, докато се давех, стиснах нещото между тях и го издърпах от гърлото си.

Успях да си поема дъх, а след това малко повърнах върху завивките - прозрачна слуз, примесена с капки кръв, където онова нещо беше порязало гърлото ми, докато го издърпам.

Не го погледнах. Бях го стиснал в шепата си, хлъзгаво от слюнката и храчките ми. Не исках да го погледна. Не исках да съществува - моста между съня ми и будния свят.

Изтичах по коридора до банята в другия край на къщата. Изплакнах устата си, като пих направо от крана за студена вода и изплюх червена кръв в бялата мивка. Чак когато свърших, седнах на ръба на бялата вана и отворих шепата си. Бях уплашен.

Но това, което беше в ръката ми - което се бе озовало в гърлото ми, - не беше страшно. Беше само една монета - сребърен шилинг.

Върнах се в спалнята. Облякох се, почистих повърнатото от чаршафите колкото можах с влажна хавлиена кърпа. Надявах се чаршафите ми да изсъхнат, преди да се наложи отново да легна да спя тази нощ. После слязох на долния етаж.

Исках да кажа на някого за шилинга, но не знаех на кого. Вече знаех достатъчно за възрастните и разбирах, че ако им разкажех какво се беше случило, нямаше да ми повярват. Възрастните тъй или иначе като че ли рядко ми вярваха, когато им кажех истината. Защо да ми повярват за нещо толкова невероятно?

Сестра ми играеше в задната градина с нейни приятелки. Изтича до мен ядосана, щом ме видя, и каза:

- Мразя те! Ще кажа на мама и тати, като се върнат вкъщи.

- Какво?

- Знаеш. Знам, че беше ти!

- Какво съм направил?

- Хвърляше монети по мен. По всички ни. От храстите. Беше гадно.

- Само че не съм бил аз.

- Болеше!

Върна се при приятелките си и всички ме изгледаха сърдито. Гърлото ми беше раздрано и ме болеше.

Тръгнах по алеята. Не знам къде съм мислел, че отивам - просто не исках да съм там повече.

Лети Хемпсток стоеше в края на алеята, под леските. Все едно че беше чакала сто години и можеше да чака още сто. Беше с бяла рокля, но светлината, прозираща през младите пролетни листа на леските, я зацапваше със зелено.

- Здравей - казах й.

- Имаше лоши сънища, нали?

Извадих шилинга от джоба си и ѝ го показах.

- Задавях се с него - казах ѝ, - когато се събудих. Но не знам как се е озовал в устата ми. Ако някой го беше пъхнал в устата ми, щях да съм се събудил.

Просто беше вътре, когато се събудих.

-Да.

- Сестра ми казва, че съм ги замервал с монети от храстите, но не съм.

- Не - съгласи се тя. - Не си.

- Лети? Какво става?

- О — отвърна тя, все едно че се разбираше от само себе си, - просто някой се опитва да даде на хората пари, нищо повече. Но го прави много лошо и разбужда тук едни неща, които би трябвало да спят. А това не е добре.

- Има ли нещо общо с мъжа, който умря?

- Нещо общо с него? Да.

- Той ли прави това?

Тя поклати глава. После попита:

- Закуси ли?

Поклатих глава.

- Ами, добре. Хайде.

Тръгнахме заедно надолу по черния път. Имаше няколко къщи покрай пътя по онова време, разхвърляни тук-там. Тя сочеше към тях, докато ги подминавахме.

- В онази къща - каза Лети Хемпсток - един човек сънува, че са го продали и превърнали в пари. Сега започна да вижда разни неща в огледалата.

- Какви неща?

- Себе си. Но с пръсти, които стърчат от очните му кухини. И от устата му излизат разни неща. Като щипци на рак.

Представих си хора с рачешки щипци, излизащи от устите им.

- Защо намерих шилинг в гърлото си?

- Той искаше хората да имат пари.

- Копачът на опали? Който умря в колата?

- Да. Донякъде. Не точно. Той започна всичко това, като някой, който запалва фитила на фойерверк.

Смъртта му подпали хартията. Онова, което избухва сега, не е той. Някой друг е. Нещо друго.

Потърка луничавото си носле с мръсна ръка.

- Една госпожа е полудяла в онази къща - каза ми тя и изобщо не ми хрумна да се усъмня. - Крие пари в дюшека си. Сега не иска да стане от леглото, да не би някой да ѝ ги вземе.

- Откъде знаеш?

Тя сви рамене.

- Като поживееш малко тъдява, научаваш това-онова.

Ритнах камъче.

- Под „малко“ имаш предвид доста дълго, нали?

Тя кимна.

- На колко си всъщност?

- Единайсет.

Помислих малко, после попитах:

- От колко отдавна си на единайсет?

Тя ми се усмихна.

Минахме покрай фермата Карауей. Стопаните, които един ден щях да опозная като родителите на Коли Андърс, стояха в двора и си крещяха един на друг. Замълчаха, щом ни видяха.