Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Когато завихме по пътя и престанаха да ни виждат, Лети каза:

- Горките хора.

- Защо „горките хора“?

- Защото имаха парични проблеми. А тази сутрин той сънува, че тя... тя прави лоши неща. За да спечели пари. Тъй че погледна в дамската ѝ чанта и намери много сгънати банкноти по десет шилинга. Тя твърди, че не знае откъде са дошли, но той не ѝ вярва. Не знае на какво да вярва.

- Всички тези свади и сънищата. Заради пари е, нали?

- Не съм сигурна - отвърна Лети и в този момент ми се стори толкова възрастна, че почти се уплаших от нея.

- Каквото и да става - отрони по някое време, -всичко може да се оправи. - Видя изражението на лицето ми. Притеснено, уплашено дори. - След палачинките обаче.

Лети ни направи палачинки в голям тиган на кухненската печка. Бяха тънки като хартия и щом всяка палачинка станеше готова, Лети изстискваше лимон върху нея, цопваше лъжичка сладко от сини сливи в средата и я навиваше плътно, като пура. Когато станаха достатъчно, седнахме на кухненската маса и ги изгълтахме лакомо.

В онази кухня имаше камина и пепелта в огнището още тлееше от предната нощ. Кухнята е приветливо място, помислих си.

- Страх ме е - казах на Лети.

Тя ми се усмихна.

- Ще се погрижа да не пострадаш. Обещавам. Мен не ме е страх.

Още бях уплашен, но не толкова много.

- Просто е страшно.

- Казах, че обещавам - отвърна Лети Хемпсток. -Няма да позволя да пострадаш.

- Да пострада ли? - попита тънък, дрезгав глас. -Кой е пострадал? Какво е пострадало? Защо трябва да пострада някой?

Беше старата госпожа Хемпсток. Държеше престилка в ръцете си и вътре имаше толкова много нарциси, че отразената в тях светлина преобразяваше лицето ѝ в златно, а кухнята сякаш бе окъпана в жълта светлина.

- Нещо причинява пакости - каза Лети. - Дава на хората пари. В сънищата им и в реалния живот. - Показа шилинга ми на старата госпожа. - Приятелят ми се задавил с този шилинг, когато се събудил тази сутрин.

Старата госпожа Хемпсток остави престилката си на кухненската маса и бързо отмести нарцисите от плата на дървения плот. После взе шилинга от Лети. Примижа към него, подуши го, потърка го с пръсти, вслуша се в него (или го доближи до ухото си), после го близна с върха на червения си език.

- Нова е - каза накрая. - Пише 1912 на нея, но вчера не съществуваше.

- Знаех си, че имаше нещо Странно в нея - каза Лети.

Погледнах старата госпожа Хемпсток.

- Как го разбрахте?

- Хубав въпрос, миличък. По разпадането на електрона най-вече. Трябва да погледнеш нещата отблизо, за да видиш електроните. Те са онези, дребничките, дето приличат на усмивчици. Неутроните са сивите, изглеждат, все едно че се мръщят. Електроните бяха малко прекалено усмихнати за 1912 г., тъй че после огледах ръбчетата на буквите и главата на стария крал, и всичко беше малко прекалено чисто и рязко очертано. Дори там, където бяха протрити, все едно че нарочно са били изтъркани.

- Трябва да имате много добро зрение - отроних аз.

Бях впечатлен. Тя ми върна монетата.

- Не е като някога, но човек като стигне на моята възраст, и зрението му няма да е като някога. - И се изкиска, все едно че беше казала нещо много смешно.

- А колко стара сте?

Лети ме погледна и аз се притесних, че бях казал нещо невъзпитано. Понякога възрастните не обичат да ги питат за възрастта им, а понякога обичаха. Според опита ми старите хора обичаха. Гордееха се с възрастта си. Госпожа Уолъри бе на седемдесет и седем, а господин Уолъри на осемдесет и девет и обичаха да ни казват колко са стари.

Старата госпожа Хемпсток отиде до един шкаф и извади няколко цветни вази.

- На доста. Помня, когато беше направена луната.

- Не е ли имало винаги луна?

- И таз хубава! Не, разбира се. Помня деня, в който луната дойде. Погледнахме към небето - цялото беше мръсно кафяво и опушено сиво тогаз, не зелено и синьо... - Напълни на мивката всяка ваза до средата. После взе черни кухненски ножици и клъцна стръковете на всеки нарцис с по един пръст отдолу.

- Сигурни ли сте, че призракът на онзи мъж не прави това? - попитах плахо. - Сигурни ли сте, че не ни дебнат духове?

Тогава двете се засмяха, момичето и старата жена, а аз се почувствах глупаво.

- Извинете.

- Призраците не могат да правят нищо - каза Лети.

- Не ги бива дори в местенето на нещо.

- Иди доведи майка си — каза старата госпожа Хемпсток. - Тя се е хванала да пере. - А после, към мен: - Ти ще ми помогнеш с нарцисите.

Помогнах ѝ да подредим цветята във вазите и тя ме попита къде ще е най-добре да сложим вазите из кухнята. Поставихме ги там, където аз предложих, и се почувствах прекалено важен.