Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

- Дръж се за ръката ми - повтори тя. - И не прави нищо освен ако не ти кажа. Разбра ли?

- Не се чувствам в безопасност.

Тя не възрази.

- Стигнали сме по-далече, отколкото си представях. По-далече, отколкото очаквах. Всъщност не съм сигурна какви същества живеят тук, на границата.

Дърветата свършиха и излязохме на открито.

- Далече ли сме от фермата ви?

- Не. Все още сме на границата на фермата. Фермата Хемпсток се простира много надалече. Донесохме много от това с нас от старата страна, когато дойдохме тук. Фермата дойде с нас и донесе със себе си някои неща, когато дойде. Баба ги нарича бълхи.

Не знаех къде бяхме, но не можех да повярвам, че все още бяхме на земята на Хемпсток, както не можех да повярвам, че бяхме в света, в който бях отраснал. Небето тук имаше убито оранжевия цвят на предупредителна светлина. Растенията, изострени нагоре като огромни нащърбени алоета, бяха тъмно сребристи - зелени и лъскави, като изковани от месинг.

Монетата в лявата ми ръка, която се беше загряла до телесната ми топлина, започна отново да изстива, докато стана студена като кубче лед. Дясната ми ръка стискаше ръката на Лети Хемпсток колкото се може по-здраво.

- Стигнахме - каза тя.

Най-напред си помислих, че виждам някаква сграда - нещо като палатка, висока колкото селска църква, направена от сиво и розово платно, което плющеше от поривите на бурния вятър под оранжевото небе. Разкривена постройка от платно, състарено от бури и дъжд и раздрано от времето.

А после то се обърна и видях лицето му. Чух как издаде скимтящ звук, като изритано куче, и осъзнах, че това, което скимтеше, бях самият аз.

Лицето му беше раздрано, а очите му бяха две дупки в тъканта. Нямаше нищо зад него, само сива платнена маска, по-голяма, отколкото изобщо можех да си представя, цялата накъсана, развята от бурния вятър.

Нещо се размърда и раздраното същество ни изгледа отгоре.

- Кажи си името - заповяда му Лети Хемпсток.

Последва мълчание. Две празни очи се вторачиха надолу към нас. А след това глас, безличен като вятъра, каза:

- Аз съм господарката тук. От толкова отдавна съм тук. Още преди малките хора да започнат да се принасят в жертва на скалите. Името си е мое, дете. Не е твое. Сега ме остави на мира, преди да съм ви издухала всичките. - Размаха крайник като счупена корабна мачта и усетих, че се разтрепервам.

Лети Хемпсток стисна ръката ми и ми вдъхна кураж.

- Я да си кажеш името, ама ха! Да ни съм чула повече празни хвалби за старост и време. Кажи си името, чи няма да та питам трети път! - Прозвуча досущ като селско момиче. Сигурно беше заради гнева в гласа ѝ - думите ѝ се получаваха различно, когато беше ядосана.

- Не... - прошепна твърдо сивото същество. - Момиченце, момиченце..., кой е приятелят ти?

- Нищо не казвай — прошепна Лети.

Кимнах и стиснах устни.

- Това започва да ми омръзва - каза сивото същество и тръсна ядосано ръцете си от раздран плат.

Нещото дойде при мен и взе да ме моли за разбиране и помощ. Каза ми как мога да направя всички неща като него щастливи. Че са прости същества и че единственото, което всички искат, е само пари и нищо повече. Малки знаци за свършена работа. Ако беше помолило още малко, щях да им дам мъдрост или мир, благословен мир...

- Никакви такива - каза Лети Хемпсток. - Нямаш това, което искат да им дадеш. Ще ги оставиш на мира.

Вятърът задуха по-силно и исполинското същество заплющя с него, огромните платна се заизвиваха, а щом вятърът секна, съществото бе променило позата. Сега като че ли се беше присвило по-ниско към земята и ни оглеждаше като гигантски платнен учен, гледащ отгоре две бели мишлета.

Две много уплашени бели мишлета, хванати за ръце.

Дланта на Лети вече се потеше. Стисна ръката ми, дали за да успокои мен или себе си, не разбрах, и аз стиснах нейната.

Раздраното лице, мястото, където трябваше да е лицето, се изви. Помислих, че се усмихваше. Навярно се усмихваше. Имах чувството, че ме оглеждаше, разкъсваше ме с поглед. Сякаш знаеше всичко за мен - неща, които дори аз не знаех за себе си.

Момичето, което държеше ръката ми, каза:

- Ако ни ми кажеш името си, ши та обвържа кат’ нещо безименно. И пак ши си вързано и затворено, кат’ пакостлив дух или кат' празна шушулка.

Изчака, но съществото си замълча и Лети Хемпсток започна да реди думи на непознат за мен език. Понякога говореше, а понякога беше по-скоро като песен, като реч, която никога не бях чувал преди и която нямаше да чуя и по-късно в живота си. Но знаех мелодията. Беше детска песничка, която пеехме в детските ясли „Момичета, момчета, хайде на игра“. Това беше мелодията, но думите ѝ бяха за по-големи. Сигурен бях в това.