Стивън Кинг: Трите карти

книга втора от поредицата "Тъмната кула"

Стрелецът се събуди от странния сън, състоящ се от един-единствен образ: този на Моряка от колодата за таро, която мъжът в черно бе раздал (или поне се бе престорил, че раздава), за да предскаже нерадостното му бъдеще.

„Той се дави, Стрелецо — казваше човекът в черно, — и никой не му хвърля въже. Това е Джейк, момчето.“

Но това не бе кошмар, а приятен сън. Приятен, защото той се давеше, а това означаваше, че съвсем не е Роланд, а Джейк. Мисълта донякъде го утешаваше, защото предпочиташе да се удави като Джейк, отколкото да живее като самия себе си, като човека, предал едно дете заради някаква фикс-идея.

„Добре, добре, ще се удавя“ — каза си Стрелецът, заслушан в шума на вълните. Но това не бе ревът на морската бездна, а острият звук на камъни, носени от водата. Той ли бе Морякът? Защо тогава сушата бе толкова близо? Нима не бе стъпил на твърда земя? Струваше му се…

Леденостудената вода заля ботушите му и го намокри чак до кръста. Едва тогава отвори очи, напълно събуден, но не от замръзналите си слабини, нито от предчувствието за надвиснала опасност, а от мисълта за револверите… неговите револвери и дори нещо по-важно, патроните. Оръжието щеше лесно да се разглоби, избърше, смаже и сглоби отново; но мокрите патрони бяха като мокри клечки кибрит — можеха да станат неизползваеми.

Ужасът се промъкваше и завладяваше душата му. Бе породен от някоя предишна вълна, изхвърлила на брега влажно, лъскаво същество. Беше дълго около метър и двайсет и лежеше отдясно на Стрелеца, като го гледаше с изпъкналите си студени очи. Внезапно то започна да издава звуци, които смътно наподобяваха човешка реч: жални, дори отчаяни въпроси, зададени на непознат език.

— Дид-а-чик? Дум-а-чум? Дад-а-чам? Дед-а-чек?

Стрелецът и преди беше виждал омари. Но това бе нещо друго, макар омарите да бяха единствените същества, с които създанието имаше някаква далечна прилика. То изобщо не се боеше от него. Роланд не знаеше дали животното е опасно или не. Най-силно го притесняваше моментното му объркване — временната неспособност да си спомни къде се намира или какво го е довело тук, — след като в края на краищата бе заловил мъжа в черно… или може би всичко е било сън? Знаеше само, че трябва да се отдалечи от водата, която можеше да намокри патроните му.

Чу тътена на океана и премести поглед от странното създание (то бе спряло с повдигнати щипки, с чиято помощ се придвижваше; приличаше на боксьор, застинал в позата, която Корт, техният учител, наричаше „Стойката на ужаса“) към връхлитащата разпенена вълна.

„Чува шума на вълните — помисли си Стрелецът. — Каквото и да е това чудовище, то има уши.“ Опита се да стане, но изтръпналите му крака се подкосиха.

„Продължавам да сънувам“ — каза си той, но дори при сегашното му объркване тази мисъл му се стори прекалено примамлива, за да е истина. Отново се опита да стане, за малко да успее, но падна по гръб. Приближаващата вълна бе огромна. Нямаше време. Трябваше да се придвижи по начина, използван от странното същество: опря ръце в пясъка и се довлече до пясъчната ивица.

Не се бе отдалечил много, за да избегне напълно вълната, но и това беше достатъчно. Намокриха се само ботушите му. Вълната достигна коленете му и се оттегли. „Може би първата не е стигнала толкова далеч, колкото смятах. Може би…“

На небето се беше появил лунният сърп. Беше обвит от мъгла, но все пак хвърляше достатъчно светлина. Роланд забеляза, че кобурите му са потъмнели от водата. Револверите поне бяха сухи. Нямаше как да разбере дали патроните в барабаните или онези в кръстосаните патрондаши също бяха мокри. Преди да ги провери, трябваше да се отдалечи от водата. Трябваше да…

— Дод-а-чок? — Звукът се бе приближил. В тревогата си Стрелецът бе забравил за съществото, изхвърлено от вълните. Огледа се и видя, че то е само на около метър от него. Щипките му бяха забити в осеяния с камъчета и раковини бряг и придърпваха тялото му напред. То повдигаше месестото си, покрито с плочки туловище; заприлича за миг на скорпион, но опашката му не завършваше с жило.

Надигна се нов тътен, този път още по-страховит. Съществото замръзна на място и вдигна щипки във въздуха в своя странен вариант на Стойката на ужаса.

Тази вълна бе по-голяма. Роланд запълзя нагоре и когато протегна ръце, омарът се придвижи със скорост, за която предишните му движения не бяха загатнали.