Стивън Кинг - Трите карти

Това не му помогна особено. Е, съвсем малко. Да, бяха призраци, но живи. Хапна малко пастърма. Устата му не желаеше храна, стомахът му — още по-малко, но все пак знаеше, че трябва да се храни. Когато я изяде, се почувства по-силен. От пастърмата не остана почти нищо; щеше да свърши съвсем скоро. Чакаше го работа.

Изправи се неуверено на крака и се огледа. Птици се спускаха и гмуркаха във водата; светът сякаш принадлежеше единствено на него и на тях. Чудовищата си бяха отишли. Може би излизаха само нощем, по време на прилива. В момента това нямаше никакво значение.

Океанът бе огромен; сливаше се с хоризонта в една мъглива синя точка с неопределимо местоположение. За няколко минути гледката накара Стрелеца да забрави агонията. Никога преди не бе виждал толкова много вода. Бе слушал за океана в детските приказки, разбира се, дори учителите му го бяха уверявали (е, не всички, само някои), че той наистина съществува. Но да видиш огромната шир, толкова много вода след години, прекарани сред безплодни земи… гледката беше трудна за възприемане… трудна за гледане.

Задържа погледа си очарован, застави очите си да го видят, в смайването си временно забрави болката. Но едва се зазоряваше — чакаше го толкова много работа. Потърси челюстта, която бе пъхнал в задния си джоб, опипваше внимателно с дланта на дясната си ръка; не искаше чуканчетата, останали от пръстите му, да се допрат до нея, ако тя все още бе там. Там беше. Добре. Следващата стъпка.

Разкопча несръчно патрондашите си и ги положи върху огряната от слънцето скала. Извади револверите, отвори барабаните, изсипа празните гилзи и ги захвърли встрани. Някаква птица, подмамена от блясъка им, грабна една в клюна си, сетне я изпусна и отлетя.

Револверите се нуждаят от грижи, но без амуниции нито един револвер на този (или на някой друг) свят, не е нищо повече от парче желязо. Затова, преди да направи каквото и да било, Стрелецът сложи патрондашите в скута си и докосна кожата с лявата си ръка.

Бяха мокри от катарамите до мястото, където коланите кръстосваха бедрата му; от тази точка нагоре изглеждаха сухи. Стрелецът внимателно извади всеки патрон от патрондаша. Макар и осакатена, дясната му ръка се опитваше да свърши всичко това сама, без да обръща внимание на болката.

„Очакват ме сериозни проблеми“ — помисли си той.

Струпа на купчинка патроните, поне тези, които се надяваше, че са сухи. Бяха общо двайсет. От тях поне няколко щяха да засекат. Не можеше да разчита на нито един. Извади останалите и направи ново купче. Трийсет и седем.

„И без това не бяха много“ — каза си той, но беше принуден да признае, че имаше значение дали притежава петдесет и седем годни куршума или може би двайсет. Или десет. Или пет. Или един. Или нито един. Струпа на нова купчина патроните, в които се съмняваше. Слава Богу, че чантата не беше изчезнала. Сложи я на скута си, бавно разглоби револверите и извърши „ритуала“ на почистването. Изминаха цели два часа, преди да приключи. Болката бе толкова силна, че главата му щеше да се пръсне; не можеше да разсъждава логично. Спеше му се. Никога преди не бе копнял за сън. Но чувството за дълг не му позволяваше да заспи.

— Корт — каза той с глас, който сам не можа да познае, и се изсмя.

Бавно, много бавно сглоби револверите си и ги зареди с патроните, които смяташе за годни. Когато свърши, хвана оръжието, предназначено за лявата му ръка, дръпна петлето… сетне бавно го върна на мястото му. Искаше да разбере… Да, искаше да разбере дали оръжието реагира все така послушно на всяко натискане на спусъка или ще чуе само безполезно изщракване. Но изщракването нямаше да означава нищо, а изстрелът щеше да сведе запасите му на деветнайсет… или на девет… или на три… или на нула.

Откъсна ново парче от ризата си, сложи в него намокрените патрони и го завърза, като използва зъбите и лявата си ръка. Прибра вързопчето в торбата.

„Спи — настояваше тялото му. — Спи, трябва да заспиш сега, преди да се стъмни, останал си без сили, изтощен си…“

Стрелецът се изправи неуверено на крака и огледа пустия бряг. Пясъкът имаше цвят на мръсно бельо и беше осеян с безцветни раковини. Тук-там стърчаха огромни камъни, покрити с гуано; по-старите пластове бяха жълти като старчески зъби, по-новите — съвсем бели.

Полуизсъхнали кафяви водорасли отбелязваха линията на прилива. Парчета от десния му ботуш и меховете за вода лежаха близо до нея. Беше истинско чудо, че не са били отнесени навътре в океана от някоя по-висока вълна. Тръгна бавно към тях, като накуцваше болезнено. Вдигна единия, доближи го до ухото си и го разклати. Беше останала малко вода. Повечето хора не биха направили никаква разлика между двата меха, но Стрелецът ги различаваше както майка близнаците си. Пътуваше с тях от много, много години. Водата се разплиска вътре. Това беше добър знак — дар от Бога. Съществото, което го бе нападнало (а и всяко от събратята му), би могло да разкъса меховете с едно изщракване на щипките или на челюстите, но не го беше сторило; приливът също ги бе пощадил. Нямаше и следа от чудовището, макар битката помежду им да се бе разгоряла високо над линията на прилива. Може би други хищници го бяха изяли или пък себеподобните му го бяха погребали в морето, също като слоновете, гигантските създания, за които бе слушал в детството си, че погребват своите мъртви.