Стивън Кинг: Трите карти

„Треска, Стрелецо — прошепна мъжът в черно. — Всичко, което е останало у теб, ще изгори в нея.“

Червените линии на инфекцията бяха станали по-отчетливи; вече се простираха от китката до лакътя.

Роланд измина още километър и пресуши меха с водата. Привърза го на кръста си до другия мех. Пейзажът бе еднообразен и отблъскващ. Океанът бе отдясно, планините — отляво, сивият, осеян с раковини пясък хрущеше под износените му ботуши. Вълните идваха и си отиваха. Стрелецът се огледа за омароподобните чудовища, но не видя нито едно. Идваше незнайно откъде, отиваше незнайно къде, човек, дошъл от друга епоха, която както изглеждаше, бе достигнала безсмисления си край.

Малко преди обяд той отново падна и осъзна, че не може да се изправи. Значи тук му беше съдено да умре. Подпря се на лакти и колене и вдигна глава като пребит боксьор… някъде в далечината, на километър-два или може би на четири-пет (трудно му бе да прецени разстоянието заради еднообразния пейзаж, а и треската караше очите му да пулсират от болка), Роланд видя нещо ново. Нещо, което се издигаше на брега.

Какво ли беше?

(три)

Нямаше значение.

(е числото на твоята съдба)

Отново успя да се изправи на крака. Промълви нещо с прегракнал глас, може би някаква молба, която само кръжащите наоколо морски птици чуха („С какво удоволствие биха изкълвали очите ми — помисли си той, — как биха се зарадвали на подобен деликатес!“) и продължи. Олюляваше се повече от преди и оставяше след себе си зигзагообразни следи.

Не откъсваше поглед от онова, което се издигаше на брега. Слънцето достигна зенита си, горещината беше нетърпима. На Роланд му се струваше, че отново се намира в пустинята и изминава разстоянието между колибата на заселника

(ядеш боб, гърмиш като топ)

и крайпътната станция, където момчето

(твоят Айзък)

очакваше пристигането му.

Краката му се подкосяваха. Когато косата му падна пред очите, не си направи труда да я отметне; нямаше сили за това. Погледна към странния обект, който хвърляше сянка към планините, и продължи напред. Вече виждаше, че това е врата.

На триста-четиристотин метра от нея коленете му отново се подгънаха и този път той падна. Дясната му ръка се зари в твърдия пясък, чуканчетата на пръстите му изгаряха от болка и започнаха отново да кървят.

Стрелецът запълзя, в ушите му бучеше равномерният тътен на вълните. Навярно вятърът продължаваше да духа, защото студ пронизваше тялото му, но единственият полъх, който усещаше, бе от собственото му дишане.

Вратата се приближаваше.

Най-сетне, когато денят започна да преваля, Стрелецът достигна целта. Приклекна и впери уморения си поглед във вратата.

Беше висока около два метра, изглеждаше направена от тропическо дърво. Дръжката на бравата блестеше като че беше от чисто злато. На нея бе издялан образ, който той разпозна — ухилената физиономия на бабуин. Не се виждаше никаква ключалка.

Вратата имаше панти, но те не бяха закрепени към нищо („Или само така ми се струва — помисли си Стрелецът. — Това е мистерия, най-необикновената мистерия, но всъщност е без значение… Умирам и моята мистерия — единствената, която има значение за всеки мъж или жена — скоро ще бъде разгадана.“).

И все пак вратата означаваше нещо. Беше странна, необикновена и изглеждаше вечна като океана. В горния и край беше изписана с черни букви една дума:

ЗАТВОРНИКЪТ

„Душата му е завладяна от демон. Името на демона е ХЕРОИН.“

Стрелецът чу тих, монотонен звук. Отначало реши, че това е вятърът или халюцинация вследствие на треската; постепенно обаче разбра, че е звук от двигатели…, които работят от другата страна на вратата.

„Отвори я. Не е заключена. Знаеш, че не е заключена.“

Вместо да стори това, Стрелецът се затътри тромаво и я заобиколи от другата страна. Нямаше друга страна. Само тъмносив пясък. Само вълни, мидени черупки и следите от собствените му стъпки. Погледна отново и очите му се разшириха от учудване. Вратата я нямаше, но сянката и беше там.

Понечи да вдигне дясната си ръка — ох, колко бавно свикваше тя с новата си „роля“ — отпусна я и повдигна лявата. Заопипва пред себе си, очаквайки да срещне невидима преграда, но ръката му не срещна нищо, освен въздух на мястото, където трябваше да се намира — макар и невидима — вратата.

Шумът от двигателите бе изчезнал. Той чуваше само вятъра, вълните и чука, който кънтеше в главата му. Бавно се върна от другата страна на това, което го нямаше, вече смяташе, че халюцинира, когато…