Стивън Кинг - Трите карти

И все пак, когато дойде новата вълна, съществото се опита да вдигне отново щипки; тогава Стрелецът настъпи главата му. Чу се звук като от счупени съчки. Гъста черна течност бликна изпод ботуша на Роланд. Съществото се гърчеше като обезумяло. Стрелецът заби тока си по-дълбоко. Връхлетя нова вълна.

Щипките на чудовището се повдигнаха с два… три сантиметра, сетне се отпуснаха, като щракаха бясно.

Стрелецът отмести крака си. Клюнът на съществото, който бе откъснал два пръста от живата плът, бавно се отваряше и затваряше. Едното му пипало лежеше пречупено на пясъка. Другото безпомощно трепереше. Стрелецът го стъпка отново. И отново.

Ритна камъка встрани, заобиколи тялото на чудовището и го затъпка методично с левия си ботуш. Размаза черупката и разпиля белезникавите му вътрешности по тъмносивия пясък. То бе мъртво, но Роланд не можеше да се сдържи; никога през целия си дълъг и изпълнен с опасности живот не бе нараняван така, а сега всичко бе станало толкова внезапно.

Продължи да тъпче, докато видя върха на един от собствените си пръсти, обвит в стомашната слуз на съществото, докато видя белия прах под нокътя, останал от онази голгота, където двамата с мъжа в черно бяха разговаряли надълго и нашироко. Сетне отмести поглед и повърна.

Запъти се към водата, клатушкаше се като пияница и притискаше осакатената си ръка към ризата. От време на време поглеждаше назад, за да се увери, че съществото е мъртво, че не е просто зашеметено като някоя досадна оса, която се готви да те ужили отново. Искаше да се увери, че чудовището не го следва по петите, готово да зададе неразбираемите си въпроси със зловещия си отчаян глас. Насред пътя към брега Стрелецът спря и като се олюляваше, потърси с поглед мястото, където бе лежал. Очевидно бе заспал, останал малко под линията на прилива. Взе торбата си и разкъсания ботуш.

Под лунните лъчи съзря други подобни същества и в тишината между две вълни ги чу да задават своите въпроси.

Отдалечи се бавно, стъпка по стъпка, докато най-сетне достигна обраслия с трева край на каменистата ивица. Там седна на земята и направи това, което трябваше: посипа чуканчетата, останали от пръстите му, и раната на крака, с последните запаси тютюн, за да спре кръвта. Остана седнал, облян в пот, въпреки студа. Питаше се дали раните няма да се инфектират, питаше се как ще оцелее в този свят без два пръста на дясната си ръка (що се отнасяше до стрелбата, бе еднакво добър и с двете ръце, но всичко останало вършеше с дясната), питаше се дали захапката на съществото не съдържаше някаква отрова, която вече пълзеше в организма му, питаше се дали някога ще настъпи утро.

— Три. Това е числото на твоята съдба.

— Три ли?

— Да, три е мистично число. Тройката е в основата на мантрата.

— Каква тройка?

— Първият е чернокос. Готов е да краде и убива. Душата му е завладяна от демон. Името на демона е ХЕРОИН.

— Що за демон е това? Никога не съм чувал за него, дори в най-древните предания.

Опита се да продължи, но от устата му не излезе нито дума, замлъкнаха и гласовете на Оракула, на Звездната блудница. Курвата на ветровете. Видя как в непрогледния мрак се появи карта, сякаш паднала от небето. Иззад плещите на млад чернокос мъж се хилеше бабуин; палците му, които приличаха на човешки, така се бяха впили в шията на младежа, че ноктите бяха потънали в плътта. Като се вгледа по-внимателно, Стрелецът видя, че маймуната държи камшик. На лицето на мъжа бе изписан безмълвен ужас.

— Затворникът — прошепна мъжът в черно (на когото преди години Стрелецът бе имал доверие и бе наричал Уолтьр). — Страхуваш се от него, нали? Плаши те… плаши те… плаши те…

Стрелецът се стресна в съня си и размаха осакатената си ръка. Беше сигурен, че само след миг някое от чудовищните създания от Западния океан ще се нахвърли върху него и ще започне да му задава отчаяните си въпроси, докато отделя кожата от лицето му. Вместо това видя някаква морска птица, привлечена от блясъка на копчетата по ризата му, да отлита с тревожен писък. Той седна.

Ръката му пулсираше от ужасната болка. Дясното му стъпало също. Болеше го така, сякаш двата му пръста бяха на местата си. Долната половина от ризата му липсваше; остатъкът приличаше на парцал. Беше използвал едно парче, за да превърже ръката си, друго — за крака.

„Изчезвайте — прошепна той, сякаш да пропъди липсващите части от тялото си. — Вече сте призраци. Изчезвайте!“