Стивън Кинг - Трите карти

Повдигна меха с левия си лакът, отпи голяма глътка и почувства как силите му се възвръщат. Десният ботуш бе разкъсан… но подметката беше здрава — може би щеше да успее да измайстори нещо, с което да изкара известно време…

Причерня му. Опита се да се бори с обзелата го слабост, но краката му се подкосиха и той седна, като прехапа езика си. „Няма да припаднеш — каза си мрачно. — Не и тук, не и където и да било, защото някое от онези чудовища може да се върне и да довърши започнатото.“

Изправи се на крака и привърза полупразния мех на кръста си. Бе изминал едва двайсетина метра към мястото, където бе оставил револверите и чантата си, когато се строполи на пясъка, останал без дъх. Полежа малко, притиснал лице в пясъка. Острият ръб на раковина се заби в брадичката му; покапа кръв. Роланд отпи от меха и допълзя обратно до мястото, където се бе събудил. На двайсет метра нагоре по склона растеше юка. Искаше му се да легне под сянката и.

Стори му се, че върви с часове, но все пак се озова под оскъдната сянка. Излегна се под юката, положил глава на тревата, изпаднал в състояние, което можеше да означава и сън, и безсъзнание, и смърт. Вдигна поглед към небето и се опита да прецени колко е часът. По дължината на сянката прецени, че скоро ще стане пладне. Вдигна дясната си ръка и я разгледа; търсеше издайническите червеникави ивици на инфекцията, на отровата която неуморно пълзеше в тялото му.

Дланта му бе матово червена. Лош признак.

Погълна го мрак; спа в продължение на шестнайсет часа. В ушите му неуморно кънтеше прибоят на Западния океан.

Когато се събуди, водната шир отново бе потънала в мрак, но на изток проблясваше оскъдна светлина. Утрото щеше да настъпи скоро. Той седна, зави му се свят.

Сведе глава и зачака. Когато слабостта му премина, погледна ръката си. Беше инфектирана — издайническа червена подутина се простираше по дланта и китката. Спираше там, но вече проличаваха нови бледорозови линии. Беше му горещо, имаше температура. „Нуждая се от лекарство — каза си той. — Но нямам.“ Нима бе стигнал чак дотук само за да умре? В никакъв случай. Но ако все пак трябваше да загине, щеше да умре на път към Кулата.

„Забележително, Стрелецо! — възкликна в съзнанието му мъжът в черно. — Ти си неуморим! И романтичен в тъпото си упорство.“

— Майната ти! — изграчи Стрелецът и отпи от меха.

Оставаше му съвсем малко вода. Пред него се простираше цял океан — вода, много вода, но нито капка за пиене. Това нямаше значение.

Закопча коланите си и ги привърза. Отне му толкова време, че когато свърши, вече се развиделяваше — настъпваше новият ден. Сетне направи опит да се изправи на крака. Не беше убеден, че ще се справи, но най-сетне успя.

Придържайки се за юката с лявата си ръка, грабна полупразния мех с дясната и го метна през рамо. Сетне взе и чантата си. Когато се изправи, отново му притъмня. Наведе глава и изчака да му поразмине.

Закрачи с неуверените стъпки на пиян човек и тръгна по крайбрежната ивица. Спря, погледа океана с цвят на вино от черници, сетне извади последното парче пастърма. Изяде половината; този път и устата, и стомахът му приеха храната малко по-охотно. Обърна се и изяде другата половина, докато наблюдаваше как слънцето се издига над планините, в които Джейк бе намерил смъртта си. Отначало то пълзеше по острите, оголени зъби на върховете, сетне се издигна високо над тях.

Роланд обърна лице към огнения диск, затвори очи и се усмихна, сетне изяде остатъка от пастърмата.

Помисли си: „Много добре. Сега съм човек без храна, с два пръста по-малко, отколкото съм се родил. Аз съм Стрелец с патрони, които може и да не гръмнат. Ухапан съм от чудовище и не разполагам с лек срещу инфекцията. Имам вода само за един ден, и то ако я пестя. Може би ще успея да измина петнайсетина километра, при положение, че дам всичко от себе си. С две думи, положението е сериозно.“

Накъде да поеме? Бе дошъл от изток; не можеше да тръгне на запад, без да разполага със свръхестествените способности на медиум. Трябваше да избира между север и юг.

На север.

Това подсказваше сърцето му.

На север.

Стрелецът тръгна на път.

Вървя в продължение на три часа. Падна на два пъти; втория път дори не вярваше, че ще успее да стане. Сетне видя надигаща се вълна и се изплаши, че револверите му ще се намокрят. За секунда скочи на крака и се олюля като да беше на кокили.

Пресметна, че за три часа е успял да измине не повече от пет-шест километра. Слънцето вече напичаше, но все пак не достатъчно силно, че да причини пулсиращата болка в главата му или потта, която се лееше по лицето му. Ветрецът, идващ откъм океана, не беше толкова студен, че да го кара да настръхне и зъбите му да тракат.