Стивън Кинг - Трите карти

Той спря.

В един миг гледаше на запад към надигналата се безкрайна сива вълна, сетне вратата внезапно се появи. Стрелецът виждаше резето, което също изглеждаше направено от злато. Откри нещо странно — всеки път, когато обърнеше главата си, вратата ту изчезваше, ту се появяваше. Всъщност не се появяваше — просто си беше там.

Заобиколи и отново застана с лице към нея, като се олюляваше на краката си.

„Дали мога да премина от другата страна, където няма нищо?“

Толкова много неща не му бяха ясни, но истината бе проста: тук, сред безконечния бряг се издигаше една врата и той можеше да направи две неща — да я отвори или да я остави затворена.

Стрелецът си рече с мрачен хумор, че може би смъртта не е толкова близо, колкото му се струваше. Ако умираше, щеше ли да изпитва страх?

Протегна лявата си ръка и докосна дръжката. Не го изненадаха нито студенината на метала, нито слабата топлина, която излъчваха гравираните руни.

Натисна дръжката, дръпна и вратата се отвори към него.

Онова, което видя, надмина всичките му очаквания.

Той се вцепени, изкрещя от ужас и затръшна вратата. Трясъкът и — нищо, че нямаше рамка, в която да се удари — подплаши птиците и те отлетяха от скалите, по които бяха накацали, за да го наблюдават.

Когато надникна през вратата, му се стори, че се намира високо в небето, на огромно разстояние от земята. Видя сенките на облаците, които обвиваха кълбото и се носеха около него като призраци. Видя онова, което орелът щеше да зърне, ако можеше да се издигне три пъти по-високо от обичайното. Ако прекрачеше прага, щеше да пада в продължение на минути, да крещи и да се забие дълбоко в земята.

„Не, ти видя нещо повече.“

Той седна пред вратата, положи осакатената си ръка в скута си и се замисли. Над лакътя му се бяха появили първите червеникави ивици. Инфекцията скоро щеше да се разпространи.

Стори му се, че чува гласа на Корт.

„Слушайте, влечуги. Един ден думите ми могат да спасят живота на някого от вас. Никога не виждате всичко, което е пред очите ви. Една от причините да ме изпратят при вас е да ви покажа онова, което не виждате, когато сте уплашени, когато се биете, бягате или любите. Никой човек не вижда всички подробности, но преди да станете стрелци, с един-единствен поглед ще се научите да виждате повече, отколкото някои хора виждат през целия си живот. И ако в този момент пропуснете нещо, ще го видите после с «очите» на вашата памет… разбира се, ако останете живи, че да си го спомните. Защото разликата между това да видиш нещо или да го пропуснеш може да се окаже разлика между живота и смъртта.“

Бе видял земята от тази огромна височина (гледката бе по-неясна от видението, което бе имал в края на срещата си с човека в черно, защото картината, разкрила се през вратата, не бе видение) и беше успял да забележи, че нямаше нито пустини, нито морета; това бе някаква планета, покрита с буйна растителност, заобиколена от вода, която го наведе на мисълта за блато…

„Видя още нещо!“ — сякаш прозвуча гласът на Корт.

Да. Бе видял нещо бяло.

Бели върхове.

„Браво, Роланд!“ — изкрещя въображаемият Корт и Стрелецът едва не падна от плесника на коравата, мазолеста длан. Той трепна.

Беше погледнал през прозорец.

Изправи се с усилие, протегна ръка и усети едновременно студ и горещина. Отново отвори вратата.

Гледката, която очакваше да види — земята, видяна от някаква ужасяваща, невъобразима височина — бе изчезнала. Пред очите му бяха изписани странни думи. Почти ги разбираше; сякаш буквите от Свещения език бяха малко променени…

Над думите имаше картина на превозно средство без коне, моторна кола, с каквито се предполагаше, че светът е бил пълен, преди всичко да се промени. Изведнъж Стрелецът се сети за нещата, които Джейк му бе разказал, когато го беше хипнотизирал.

Това превозно средство без коне, карано от засмяна жена с дълъг шал, може би приличаше на онова, блъснало момчето в странния друг свят.

„Това е онзи, другият свят“ — помисли си Стрелецът.

Внезапно гледката…

Тя не се променяше; тя се движеше. Стрелецът се олюля, зави му се свят, повдигна му се. Думите и образите изчезнаха и сега виждаше пътека с двойни седалки. Почти нямаше свободни места, повечето бяха заети от мъже, облечени в странни дрехи. Предположи, че това са костюми, макар никога досега да не бе виждал подобни одежди. От вратовете им висяха странни парчета плат, може би вратовръзки, но и тях виждаше за пръв път. Доколкото можеше да прецени, никой не носеше оръжие — нито сабя или кинжал, камо ли револвер. Що за доверчиви хора са това? Някои четяха вестници, изпълнени с миниатюрни букви, осеяни тук-там със снимки, други пишеха нещо с писалки, каквито Стрелецът никога не бе виждал. Но писалките малко го интересуваха. Интересуваше го хартията. Той живееше в свят, в който златото и хартията имаха една и съща стойност. Никога през живота си не бе виждал толкова много хартия. Един от мъжете откъсна лист от жълтия бележник, който лежеше в скута му, и го смачка на топка, макар да бе изписан едва до половината. Въпреки изтощението на Роланд му причерня от ужас и гняв от безумното разточителство.