Стивън Кинг - Трите карти

Съвсем ясно почувства в съзнанието му да се настанява нечие чуждо съзнание, сетне „чу“ мисли, които не бяха негови, а приличаха по-скоро на глас, дошъл от някое радио: „Минах. Вече съм в небесната карета.“

Имаше и още нещо, но Еди не го чу. Беше прекалено зает да повръща в умивалника.

Когато свърши, преди още да успее да избърше устата си, стана нещо, което никога не му се бе случвало. За един страховит миг просто нямаше нищо — непрогледен мрак. Сякаш един ред от вестника бе заличен с мастило.

„Какво е това? — безпомощно се запита Еди. — Какво, по дяволите, е това?“

Сетне отново повърна, може би така беше по-добре; каквото и да имате против повръщането, от него има поне една полза: докато го правите, не можете да мислите за нищо друго.

„Преминах. Вече съм в небесната карета — помисли си Стрелецът. А миг по-късно си каза: — Той ме вижда в огледалото!“

Роланд се отдръпна — не избяга, а просто отстъпи назад като дете, което се крие в най-отдалечения ъгъл на голямата стая. Беше проникнал в небесната карета; бе проникнал и в тяло, което не бе негово. Вътре в Затворника. В този първи миг, когато беше близо до границата (тази дума му се струваше най-подходяща), той осъзна, че не само е вътре, а нещо повече — че беше самият непознат. Чувстваше, че човекът не е добре, каквато и да бе причината за това, усещаше как на онзи му се повдига. Беше наясно, че ако се наложи, ще успее да установи контрол над тялото на мъжа. Щеше да изпита неговите болки, щеше да бъде обладан от непознатия демон, завладял чуждото тяло, но ако се наложеше, можеше да го направи.

Или пък щеше да остане незабележим.

Когато пристъпът на непознатия отмина, Стрелецът скочи напред — към границата. Не можеше да проумее странната ситуация, а да действаш при обстоятелства, които не разбираш, означава да си навлечеш най-ужасни неприятности, но Роланд трябваше да получи отговор на два въпроса. И нуждата да получи тези отговори надделя над опасенията от евентуалните последици.

Дали вратата, през която бе дошъл от своя собствен свят, продължаваше да стои отворена?

И ако наистина бе отворена, дали физическото му тяло продължаваше да стои там — изтощено, празно, може би агонизиращо или вече мъртво, лишено от душата, която командваше дробовете, сърцето, нервите? Дори ако тялото му продължаваше да живее, то щеше да изкара само до вечерта. Тогава онези ракообразни чудовища щяха да излязат от океана, да започнат да задават своите въпроси и да потърсят храна.

Рязко извърна глава, по-точно принуди непознатия да се обърне.

Вратата продължаваше да стои там, зад гърба му. Беше все така отворена към неговия свят; пантите и се сливаха със стоманата, от която бе направена тази странна тоалетна. И, о, да, Роланд, последният стрелец, лежеше на прага и, притиснал превързаната си дясна ръка към корема си.

„Дишам — помисли си той, — Ще трябва да се върна, за да се махна оттам. Но преди това се налага да свърша някои неща. Неща…“

Освободи съзнанието на непознатия, оттегли се, но продължи да го наблюдава, за да провери дали Затворникът е в състояние да усети присъствието му.

Макар да спря да повръща. Еди остана превит над умивалника.

„Премина само за секунда. Не зная какво е това. Дали да се огледам?“

Протегна ръка към крана на чешмата и пусна студената вода. Очите му останаха затворени; наплиска лицето и челото си.

Когато реши, че не може повече да бяга от реалността, отново се втренчи в огледалото. Видя собствените си очи. В главата му вече не звучаха непознати гласове. Чувството, че някой го наблюдава, също бе изчезнало.

„Моментна халюцинация, Еди — успокои го великият мъдрец и заклет наркоман. — Съвсем обичайно е за човек, когато се друса.“

Младежът погледна часовника си. До пристигането в Ню Йорк оставаха час и половина. По разписание самолетът трябваше да кацне в 4:05 следобед. Време за последното изпитание.

Върна се на мястото си. Питието му го чакаше на таблата. Отпи две глътки и стюардесата го попита дали може да му помогне с нещо. Той понечи да отвърне „не…“, но настъпи нова празнота в съзнанието му.

— Бихте ли ми донесли нещо за ядене, ако обичате — каза Стрелецът с гласа на Еди Дийн.

— Ще сервираме топла закуска след…

— Умирам от глад — продължи Роланд с най-искрен тон. — Каквото и да е, дори питка…

— Питка ли? — смръщи чело жената с военната униформа и Стрелецът веднага надникна в съзнанието на затворника. „Сандвич“… думата не му говореше нищо.