Стивън Кинг - Трите карти

Еди поръча джин с тоник — може би идеята да мине пиян през нюйоркската митница не бе толкова добра, защото много добре знаеше, че започне ли веднъж, спиране няма — но трябваше да пийне нещо.

„Ако трябва да се спуснеш надолу, но не можеш да намериш асансьор — бе казал веднъж Хенри, — ще трябва да се справиш. Дори ако се наложи да копаеш с лопата.“

След като даде поръчката си и стюардесата се отдалечи, на Еди започна да му се повдига. Не бе сигурен, че му се повръща, но трябваше да вземе мерки. Да минеш през митницата с половин кило чист кокаин под всяка мишница и да лъхаш на джин не е много добре. Да минеш през митницата с петна от бълвоч по панталоните е направо ужас. Така че трябваше да вземе мерки. Вероятно прилошаването щеше да отмине както обикновено, но най-добре беше да вземе мерки.

Трябваше му една доза. Така го бе посъветвал онзи велик мъдрец и заклет наркоман Хенри Дийн.

Седяха на терасата на „Риджънси Тауър“. Не бяха постигнали съгласие, но бяха на крачка от него. Слънцето напичаше лицата им както в доброто старо време, когато Еди току-що бе започнал да смърка, а Хенри бе боднал първата си инжекция.

„Всички свършват с иглата — казваше Хенри, — но всеки започва по различен начин.“

А Еди, надрусан безпаметно, се бе изкискал лудешки, тъй като разбираше какво има предвид брат му. Обаче Хенри дори не се бе усмихнал.

Той си спомни как попита брат си как се изразяваш, когато някой наркоман (бяха изминали точно шестнайсет месеца от деня, в който си бяха обещали никога да не станат наркомани) си бие свръхдоза.

„Това се нарича печена пуйка“ — бе отвърнал Хенри, без да се замисля. На лицето му беше изписана изненада, приличаше на човек, който е направил нещо, което се е оказало много по-смешно, отколкото е очаквал. Двамата се спогледаха и се запревиваха от смях. Но сега на Еди изобщо не му беше до смях.

Тръгна по пътечката между седалките, погледна табелката с надпис „СВОБОДНО“ и отвори вратата.

„Ей, Хенри, големи братко, велик мъдрец и заклет наркоман, искаш ли да чуеш моето определение за «печена патица»? Това е, когато митничарят, от летище «Кенеди» забележи нещо странно в поведението ти или пък улучиш някой от дните, когато пускат кучетата с «професорски» носове, вместо да ги пратят на пристанището, и те започнат да лаят и да пикаят по пода, а на теб ти иде да ги удушиш с нашийниците им. Това е, когато митничарят разрови целия ти багаж и те отведе в стаичката и те попита дали имаш, нещо против да свалиш ризата си. А ти му отвръщаш: «Да, разбира се, че имам нещо против, пипнах настинка на Бахамските острови, а от климатика тук лъха хлад, така че се боя да не легна с пневмония.» Той ти отвръща: «Върви на майната си, мистър Дийн, свали си ризата.» Ти я сваляш, а той те кара да съблечеш и фланелката, защото, о, човече, май че наистина си болен, да не би тези подутини под мишниците да означават рак на лимфните възли? Не си прави труда да ни обясняваш каквото и да било, свали си фланелката, о, вижте, нашето момче било късметлийче, това не са тумори, освен ако не ги наречем тумори в тялото на обществото, я-я-я, тези неща ми приличат на торбички, залепени с пластир. Между другото, приятелче, миризмата да не те притеснява, това е патица. Печена патица.“

Протегна ръка и заключи вратата. Надписите в предната част светнаха. Двигателите заглъхнаха леко. Еди се обърна към огледалото, искаше да провери колко зле изглежда. Изведнъж го обзе ужасно, всепроникващо чувство: чувството, че някой го наблюдава.

„Ей, престани — каза си нервно той. — Предполага се, че си най-невъзмутимият човек в света. Иначе нямаше да те пратят. Иначе нямаше…“

Внезапно осъзна, че в огледалото не вижда собствените си очи. Това не бяха лешниковите, почти зелени очи на Еди Дийн, които бяха сломили толкова сърца и му бяха позволили да изчука толкова жени през последната трета от неговите двайсет и една години. Бяха очите на непознат. Студени, прецизни, които регистрират всичко с математическа точност. Очи на снайперист.

В отражението им видя — и то съвсем ясно — морска птица, която пикира над току-що разбила се в брега вълна и грабва нещо с клюна си.

Разполагаше с достатъчно време да си помисли: „Какво, за Бога, е това?“ Сетне осъзна, че прилошаването му няма да премине; значи все пак щеше да повърне.

В частицата от секундата преди да го направи, в частицата от секундата, в която продължи да се взира в огледалото, видя сините очи да изчезват…, но преди това внезапно изпита чувството, че е раздвоен…, че е обладан, също като момиченцето в „Екзорсист“.