Стивън Кинг - Трите карти

Стрелецът отново се отпусна на земята — изтръпваше при мисълта какво щеше да се случи, ако не се беше събудил. Тревата, която жената беше откъснала, нямаше да я убие, но щеше да и причини нещо по-страшно. Защото това беше дяволската трева.

От кефлекса Роланд беше получил силно стомашно разстройство, което бе разтревожило Еди, но след като започнаха да включват в „менюто“ си тревите, всичко се нормализира.

Най-сетне бяха навлезли сред истинска гора, а грохотът на прибоя се беше превърнал в глух шум, който се чуваше само когато вятърът духаше откъм океана. А сега щяха да хапнат месо.

Стрелецът се приближи до елена и се опита да го изкорми, като държеше ножа между средния и безименния пръст на дясната си ръка, ала не успя. Прехвърли ножа в другата си ръка, с която доскоро не умееше да борави, и криво-ляво разряза корема на животното. Рукна гореща кръв — така и трябваше, в противен случай месото щеше да бъде негодно за ядене.

„Ама че съм несръчен — помисли си Роланд. — Дори дете щеше да се справи по-добре.“

Трябваше да се научи да работи с лявата ръка — не му оставаше друго.

Той се намръщи и се приготви да направи по-дълбок разрез.

Кафяви ръце хванаха дланта му.

Роланд се обърна.

— Позволи на мен — промълви Сузана.

— Изкормвала ли си някога животно?

— Не, но ще ми покажеш как да го направя.

— Добре.

— Месо… — промълви жената и му се усмихна.

— Да. — Роланд също и се усмихна.

— Какво се случи? — извика Еди. — Чух изстрел.

— Подготвяме се за Деня на благодарността — провикна се в отговор тя. — Ела да помогнеш.

Вечеряха царски. По-късно, преди да се унесе в сън, Стрелецът погледна небето, обсипано със звезди, дълбоко вдъхна прохладния планински въздух и си каза, че през целия си живот не е бил толкова щастлив. После заспа. И засънува.

Съзря Кулата. Тъмната кула.

Тя се издигаше в далечината сред безкрайна равнина, а лъчите на залязващото слънце я обагряха в кървавочервено. Роланд не можеше да види спираловидната стълба, която се виеше към върха на тухлената грамада, но съзираше прозорците; в тях се мяркаха образите на всички хора, които беше познавал. Изкачваха се по стълбите, а вятърът донасяше гласовете им, зовящи името му: „Роланд… ела… Роланд… ела… ела…“

— Идвам — прошепна той и се стресна в съня си. Когато отвори очи, беше облян в пот и трепереше, като че отново го беше втресло.

— Роланд…

Едва сега осъзна, че това е гласът на Еди.

— Какво има?

— Кошмар ли сънува?

— Да. Всъщност… не. Сънувах Тъмната кула.

Двамата погледнаха към Сузана, но тя спеше дълбоко.

Някога имаше жена на име Одета Сузана Холмс, по-късно се беше появила Дета Сузана Уокър. Сега съществуваше само Сузана Дийн.

Роланд я харесваше заради високия и дух и смелостта и. Страхуваше се за нея, защото знаеше, че ако се наложи, ще пожертва не само нейния живот, но и живота на Еди. Беше готов на всичко заради Кулата. Заради проклетата Кула.

— Време е да си изпиеш хапчето — заяви младежът.

— До гуша ми дойде това лекарство. Повече няма да го вземам.

— Млъкни и го изпий.

Роланд глътна таблетката, отпи леденостудена вода от меха и се уригна.

— Знаеш ли къде отиваме? — обади се Еди.

— Към Кулата.

— Това вече го знам, ама все едно, че съм някакъв тъпак от Тексас, който разправя, че пътува към град На майната си, намиращ се в Аляска. Обясни ми къде е тази кула. В каква посока трябва да се движим?

— Донеси чантата ми.

Еди се подчини. В този момент Сузана се размърда; младежът спря и се втренчи в нея, а гаснещата жарава хвърляше червеникави отблясъци по лицето му. Когато жената се успокои, той се върна при Стрелеца.

Роланд порови в чантата и скоро намери единственото, което имаше значение за него — челюстта. Челюстта на човека в черно.

— Известно време ще останем тук — обясни той. — Само докато оздравея.

Стрелецът се поусмихна. Вече не трепереше, нощният ветрец беше изсушил потта му. Ала във въображението си още виждаше призрачните фигури на рицари, на приятели, врагове и любовници, отдавна преселили се в страната на мъртвите; те бавно се изкачваха по спираловидната стълба, надничаха през прозорците и изчезваха, а Кулата хвърляше черна сянка върху кървавочервеното поле, където царяха опустошение и разруха.

— Едва ли — отговори той и кимна към Сузана. — Но тя ще разбере.

— Какво ще правим след това?

Роланд му показа челюстта на Уолтър.