Стивън Кинг - Трите карти

Още, когато за първи път видя омарите, на Роланд му беше хрумнало, че отвратителните твари са надарени с разум. Сега се убеди, че е бил прав.

Като видяха гибелта на събратята си, останалите омари започнаха да се оттеглят. Жената отново натисна спусъка, но патронът се оказа негоден. Със следващия си изстрел обаче разкъса на парчета още едно от чудовищата, които явно мислеха само за отстъпление. Останалите още по-бързо запълзяха към океана — очевидно бяха изгубили апетита си. Еди вече се задушаваше. Роланд се опита да разхлаби примката, която се беше впила в гърлото на младежа. Видя как почервенялото му лице постепенно стана пепеляво, как той вече губеше сетни сили. Внезапно по-силни ръце отблъснаха Роланд.

— Аз ще се заема с това — заяви жената. Държеше нож… неговия нож.

„С какво ще се заемеш? — помисли си Стрелецът и усети, че всеки момент ще изпадне в несвяст. — С какво ще се заемеш, след като двамата с Еди сме в ръцете ти?“

— Коя си ти? — прегракнало изрече той. Струваше му се, че пропада в пропаст, която беше по-тъмна от заобикалящия го мрак.

— Аз съм три жени едновременно — отговори тя и гласът и прозвуча някъде отдалеч. — Онази, истинската; втората, която нямаше право да съществува, но съществуваше; аз съм жената, която ти спаси. Благодаря ти, Стрелецо.

Миг преди мракът да го обгърне, Роланд почувства устните на жената върху своите, сетне бездната го погълна.

За пръв път от много време (струваше му се, че са изминали хиляда години) Стрелецът не беше обсебен от мисълта за Тъмната кула. В момента го интересуваше само еленът, който се беше приближил до езерцето сред горската поляна.

Роланд лежеше зад ствола на паднало дърво и се прицелваше; държеше револвера с лявата ръка, която омарите не бяха успели да осакатят.

„Месо!“ — помисли си и устата му се напълни с топла слюнка.

Натисна спусъка и стреля, миг след това с горчивина си каза: „Не улучих! Изгубил съм способностите си.“

Еленът се строполи мъртъв.

Роланд знаеше, че много скоро желанието да достигне Кулата отново ще го завладее, но сега благодареше на боговете (които и да бяха те), че мерникът му още беше точен… и мислеше само, че скоро ще хапне месо. Пъхна в кобура оръжието си (сега носеше само един револвер) и прекрачи дънера, зад който търпеливо беше лежал до настъпването на здрача, очаквайки някое по-едро животно да дойде на водопой.

„Изглежда, оздравявам — невярващо си помисли той и извади ножа си. — Наистина оздравявам.“

Не видя жената с топли кафяви очи, която стоеше зад него и внимателно го наблюдаваше.

В продължение на шест дни след драмата, разиграла се на брега, тримата се бяха хранили само с омари и бяха пили мътна вода от поточетата, които се спускаха по планинския склон. Роланд почти не си спомняше какво се е случило през тези дни, тъй като през повечето време бълнуваше. Обръщаше се към Еди с различни имена — Алан и Кътбърт, а жената винаги наричаше Сюзан.

Постепенно температурата му спадна и тримата започнаха трудното изкачване по планинския склон. Еди буташе инвалидната количка; понякога на нея седеше жената, от време на време Роланд заемаше мястото и, а младежът носеше „Сюзан“ на гърба си. Често пътят ставаше непроходим, тогава се налагаше да заобиколят препятствията. Роланд знаеше колко изтощен е Еди. Жената също виждаше умората му, но младежът никога не се оплакваше.

Не им липсваше храна. През дните, когато Роланд се бореше със смъртта, когато тялото му изгаряше от високата температура, а устните му шепнеха имената на отдавна погребани хора, Еди и жената редовно ходеха на лов за омари и всеки път убиваха повече. Постепенно чудовищните създания разбраха, че на този участък от брега ги дебне опасност, и престанаха да идват, но пътешествениците вече се бяха запасили с храна. Когато най-сетне стигнаха до местата, където растеше трева, тримата жадно се нахвърлиха върху нея. Лека-полека раните по кожата им започнаха да зарастват. Някои треви бяха горчиви, други — сладки, но тримата ги ядяха независимо от вкуса… с изключение на една…

Стрелецът се събуди и видя, че жената отскубва трева, която беше виждал и преди.

— Не! Да не си посмяла да я сложиш в устата си! — задавено изкрещя той. — Разгледай я добре и запомни, за да не сгрешиш.

Тя изпитателно впери поглед в него, сетне хвърли отскубнатата трева, без да поиска обяснение.