Стивън Кинг - Трите карти

„Заведи ме там, гадино“ — повтори Стрелецът и вдигна палец към окото на Морт. Миг преди пръстът да се забие в очната кухина, Джак се предаде и подкара колата към станцията на Кристофър Стрийт, където преди около три години мотрисата беше отрязала краката на жена на име Одета Холмс.

— Я гледай — каза полицай Андрю Стонтън на колегата си Норис Уивър, когато синьо-бялата кола на Делеван и О’Мира се появи малко по-надолу по улицата. Шофьорът дори не си направи труда да потърси свободно място за паркиране, а спря до друг автомобил, почти не оставяйки място за преминаването на други превозни средства. Моментално се образува задръстване — колите се провираха бавно като кръв по безнадеждно стеснен кръвоносен съд.

Уивър провери номера, изписан до десния фар: 7 НН. Същият, който им беше продиктувал диспечерът.

Въртящите се лампи бяха включени и всичко изглеждаше нормално, докато вратата се отвори и шофьорът слезе. Наистина носеше син костюм, но не от онези с металните копчета и сребърна значка. Обувките му също не бяха униформени, освен ако Стонтън и Уивър бяха пропуснали съобщението, уведомяващо полицаите, че вече задължително ще носят мокасини „Гучи“. Което беше невероятно. По-вероятно бе този тип да е човекът, който беше нападнал полицаите в центъра на града. Непознатият слезе от колата и сякаш не чу клаксоните и гневните подвиквания на шофьорите, които се опитваха да го заобиколят.

— Да му се не види! — прошепна Анди Стонтън.

„Действайте много предпазливо — беше предупредил диспечерът. — Престъпникът е въоръжен и изключително опасен.“

Обикновено диспечерите говореха като автомати, сякаш бяха отегчени до смърт (което според Анди Стонтън беше самата истина); ето защо някак благоговейното подчертаване на думите „изключително опасен“ се врязаха в съзнанието на Анди.

За пръв път от четирите години служба в полицията му се налагаше да използва оръжието си. Извади пистолета си и погледна към Уивър, който беше сторил същото. Двамата стояха пред магазин за хранителни стоки, намиращ се на десетина метра от стълбата, водеща към станцията на метрото. Отдавна работеха заедно и бяха „настроени на една и съща вълна“, което е характерно за полицаите и военните. Без да промълвят нито дума, двамата отстъпиха към вратата на магазина, готови да стрелят.

— Долу ли? — лаконично попита Уивър.

— Да. — Анди погледна към входа към метрото. В този час на деня ескалаторите бяха препълнени с хора, които бързаха да се приберат у дома. — Трябва да го опипаме още сега, преди да се е смесил с тълпата.

— Давай.

Едновременно изскочиха на улицата — ако ги беше видял, Роланд щеше да прецени, че тези стрелци са много по-опасни противници от първите двама. Бяха по-млади, освен това (въпреки че Роланд не подозираше „оказаната му чест“) полицейският диспечер го беше обявил за „изключително опасен“, което според двамата полицаи беше равностойно на тигър людоед.

„Ако не спре, когато му заповядам, ще го пречукам“ — помисли си Анди.

— Стой! — извика той и се отпусна на коляно, като държеше пистолета с две ръце. Уивър беше сторил същото. — Полиция! Горе ръ…

Не успя да довърши, защото непознатият се втурна към ескалатора. Движеше се невероятно бързо. Ала Анди Стонтън беше като двигател, работещ на максимални обороти. Рязко се обърна и внезапно го обзе невъобразимо спокойствие — състояние, което беше добре познато на Роланд.

Младият полицай се прицели в бягащия човек, сетне натисна спусъка на трийсет и осем калибровия си пистолет. Видя как човекът със синия костюм залитна, опитвайки се да запази равновесие. После се строполи на тротоара, а пешеходците, които до преди секунда си мислеха как ще издържат поредното пътуване с метрото, закрещяха и се разпръснаха като подплашени пилци. Едва сега разбираха, че днес им е съдено да издържат нещо повече от досадното пътуване.

— Жесток си, брато! — възкликна Норис Уитън. — Свали го с един изстрел.

— Да — спокойно отговори Анди, сякаш не се беше случило нищо особено. Ако го чуеше, Роланд щеше да се възхити от хладнокръвието му. — Да отидем и да проверим дали е мъртъв.

„Мъртъв съм! — крещеше Джак Морт. — Мъртъв съм, убиха ме заради теб! Мъртъв съм…“

„Не си“ — прекъсна го Стрелецът. През полупритворените си клепачи наблюдаваше как двамата полицаи се приближават с оръжия, готови за стрелба. Да, действително бяха по-млади и по-бързи от колегите си, които бяха паркирали пред магазина за оръжия. Единият беше дяволски добър стрелец. Морт, а заедно с него и Роланд, трябваше да бъдат мъртви или смъртоносно-ранени. Куршумът, отправен точно в гърдите на Морт, премина през сакото му и проби джоба на скъпата му риза, но не проникна в плътта му. Животът на двамата беше спасен от запалката на Джак.