Стивън Кинг - Трите карти

Шишкото безмълвно се обърна; миг преди това полицаят видя насълзените му очи и мокрото петно на панталоните му, но не изпита никаква жалост.

— Къде е онзи? — обади се Карл Делеван.

— Отиде си — с безразличие отвърна Дебелия Джони. — Сигурен съм. Знаете ли, помислих си, че ще ме убие.

Делеван бавно се изправи на крака. Почувства, че страната му е мокра, докосна я и погледна пръстите си. Бяха окървавени. Да му се не види! Посегна към кобура и продължи машинално да търси оръжието си дори след като пръстите му бяха подсказали, че пистолетът и кобурът са изчезнали.

О’Мира имаше обикновено главоболие; Делеван имаше усещането, че в черепа му се намира изпитателен полигон за ядрено оръжие.

— Оня малоумник ми е задигнал пистолета — обърна се той към колегата си. Говореше толкова завалено, че думите му почти не се разбираха.

— Свил е и моя.

— Още ли е тук? — Делеван пристъпи към О’Мира, наклони се наляво като че се движеше по палубата на кораб в бурно море, но успя да се изправи.

— Не.

— Отдавна ли се е чупил? — Делеван погледна към Дебелия Джони, но продавачът не му отговори — беше с гръб към него и си мислеше, че полицаят говори на партньора си. Делеван, който ставаше избухлив дори при по-нормални обстоятелства, с цяло гърло изкрещя на шишкото, при което му се стори, че главата му всеки миг ще експлодира: — Попитах те нещо, свиня такава! Отдавна ли се е чупил оня педераст?

— Преди около… пет минути — равнодушно отговори Дебелия Джони. — Взе патроните и оръжията ви. — Замълча, сетне добави: — Плати за патроните… направо не можах да повярвам.

„Преди пет минути — помисли си Делеван. — Този тип пристигна с такси — видяхме го, докато седяхме в патрулната кола и пиехме кафе.“ В този час на деня, когато движението беше натоварено, беше трудно да се намери свободно такси. Може би щяха да успеят…

— Да вървим! — извика той на партньора си. — Още имаме шанс да го пипнем. Ще вземем пистолет от този лигльо…

О’Мира му показа магнума. Отначало на Делеван му се стори, че пистолетите са два, постепенно зрението му се нормализира.

— Добре. — Той бавно идваше на себе си като боксьор, който е бил свален в нокдаун. — Задръж го. Аз ще взема пушката, която е прикрепена под таблото на колата, — Тръгна към вратата, но този път залитна толкова силно, че трябваше да се подпре на стената, за да запази равновесие.

— Хей, ще се оправиш ли? — разтревожено попита колегата му.

— Да, ако успеем да го заловим.

Двамата излязоха. Дебелия Джони въздъхна от облекчение, което все пак не можеше да се сравни с облекчението, изпитано от него в мига, когато човекът със синия костюм напусна магазина.

На Делеван и О’Мира дори не се наложи да обмислят накъде се е отправил престъпникът. Достатъчно беше да слушат съобщенията на радиодиспечера, които непрекъснато съобщаваше:

— Код 19. В момента се извършва грабеж, води се престрелка. Код 19, код 19. Адресът е 49 улица 395, аптеката на Кац. Престъпникът е висок, русокос, със син костюм…

„Води се престрелка — каза си Делеван и главата го заболя още по-силно. — Питам се дали стрелят с моя пистолет или с този на Джордж. Ако този малоумник е убил някого, спукана ни е работата. Значи непременно трябва да го пипнем.“

— Да изчезваме — обърна се той към О’Мира, който не се нуждаеше от подканяне, тъй като не по-зле от партньора си разбираше в каква каша са се забъркали. Пусна фаровете и сирената и се включи в движението. Настъпил беше часът на върховото натоварване, затова полицаят подкара колата с двете колела по бордюра; изплашените пешеходци едва успяваха да отскочат встрани. Когато слезе на платното, автомобилът удари задната броня на някакъв фургон. Напред вече виждаше проблясъка на счупените стъкла на тротоара, чуваше се неприятният вой на алармена система. Пешеходците се бяха изпокрили във входовете или зад кофите за смет, но обитателите на апартаментите на горните етажи любопитно се надвесваха от прозорците си, сякаш наблюдаваха занимателно телевизионно състезание или безплатна филмова прожекция.

Автомобилното движение в квартала беше замряло; нямаше ги дори нахалните таксиметрови шофьори.

— Да се надяваме, че онзи тип е още там — промърмори Делеван и освободи от скобите пушката-помпа, прикрепена под таблото.

Но и двамата полицаи не знаеха, че когато си имаш работа със Стрелеца, не бива да проявяваш прекалена самонадеяност.

Роланд пъхна шишенцето с кефлекс в джоба на сакото, където беше прибрал патроните, и излезе от аптеката. В дясната си ръка стискаше 38-калибровия служебен пистолет на Карл Делеван. Ах, колко приятно беше да държи оръжието в ръка, на която не липсваше нито един пръст! Чу сирената и видя колата, която се приближаваше с бясна скорост. „Те са“ — помисли си и вдигна пистолета, но внезапно си спомни, че двамата мъже бяха стрелци. Стрелци, които изпълняваха служебния си дълг. Обърна се и влезе в магазина на алхимика.