Стивън Кинг - Трите карти

— Колко таблетки съдържа шишенцето?

— Всъщност не са таблетки, а капсули — с треперещ глас отвърна помощникът. — Ако ви трябва пеницилин на таблетки…

— Няма значение. Колко дози съдържа?

— Ами… — Притесненият човек погледна шишенцето и едва не го изпусна. — Двеста.

Роланд изпита същото удивление като в мига, когато беше открил, че може да купи голямо количество боеприпаси за нищожна сума. В тайното отделение на аптечката на Енрико Балазар имаше само девет рекламни опаковки с кефлекс, съдържащи трийсет и шест дози, които му бяха помогнали да оздравее. Ако не успеше да ликвидира инфекцията с двеста дози, значи против нея изобщо нямаше лек.

— Дай ми шишенцето — нареди той.

Помощникът отново се подчини.

Стрелецът запретна ръкава на сакото си и свали ролекса на Джак Морт.

— Нямам пари, но се надявам, че часовникът струва колкото лекарството, което ми дадохте. — Обърна се, кимна към охранителя, който още седеше на пода до преобърнатия си стол и наблюдаваше крадеца с широко отворени очи, сетне излезе все едно, че не се беше случило нищо особено.

В продължение на пет секунди в аптеката цареше мъртвешка тишина, нарушавана от воя на алармената система, който заглушаваше шума от улицата.

— Господин Кац, какво ще правим? — прошепна помощникът.

Аптекарят взе часовника и го претегли на дланта си.

Беше златен.

Кац не можеше да повярва на случилото се…, но се налагаше.

Някакъв умопобъркан беше влязъл в аптеката, с два изстрела бе избил пистолета от ръката на охранителя и ножа на непознатия клиент, и то само за да се снабди с пеницилин.

Беше взел кефлекс за около шейсет долара, а в замяна беше оставил ролекса си, който струваше не по-малко от шест хилядарки.

— Какво ще правим ли? — попита Кац. — Първата ти работа е да скриеш часовника. Никога не си го виждал. — Обърна се към Ралф: — Ти също.

— Разбира се, сър — съгласи се охранителят. — При условие, че получа своя дял от продажбата на тази играчка.

— Ще застрелят този ненормалник като куче — доволно заяви аптекарят.

— И всичко това заради шишенце кефлекс… — озадачено промърмори помощникът. — Та този човек дори не беше хремав.

Когато слънчевият диск докосна Западния океан в света на Роланд и последните лъчи позлатиха вълните, плискащи се в брега, където лежеше завързаният Еди, полицаите О’Мира и Делеван се свестяваха в света, от който младежът беше отвлечен.

— Ще свалите ли белезниците ми? — угоднически попита Дебелия Джони.

— Къде е онзи мръсник? — прегракнало извика О’Мира и посегна към кобура си. Мислено изруга като установи, че коланът, кобурът, куршумите и пистолетът са изчезнали.

Представи си как ще го разпитват тъпанарите от Министерството на вътрешните работи, които познаваха полицейската работа само от репортажите на Джак Уеб, и внезапно паричната стойност на откраднатия пистолет престана да го интересува също като числеността на населението на Ирландия или запасите от полезни изкопаеми в Перу. Погледна към колегата си и видя, че и неговото оръжие липсва.

„Боже мой, само това ни липсваше!“ — печално си помисли той.

Дебелия Джони отново помоли да го освободят от белезниците.

О’Мира понечи да извика: „Заслужаваш да те…“, но навреме се осъзна и гневно стисна зъби. Канеше се да изкрещи: „Заслужаваш да те застреля като куче!“, но, разбира се, не можеше да го стори. Оръжията в магазина бяха прикрепени с верижки, а човекът със синия костюм, който на пръв поглед изглеждаше като нормален и солиден гражданин, беше отнел неговия пистолет и пистолета на Карл с лекотата, с която О’Мира би отнел водния пистолет от някое дете.

Ето защо мълчаливо взе ключа и отвори белезниците. Видя магнума, който Роланд беше захвърлил в ъгъла, и отиде да го вземе. Затъкна го в колана си, тъй като дори да имаше кобур, огромният пистолет нямаше да се побере в него.

— Хей, оръжието е мое! — пискливо извика Дебелия Джони.

— Не думай. Искаш ли да ти го върна? — О’Мира говореше бавно, защото главата му сякаш щеше да се пръсне от болка. В този момент единственото му желание беше да открие господин Очила с позлатени рамки и да го прикове към някоя стена… като използва тъпи гвоздеи. — Казват, че обитателите на затвора „Атака“ си падали по шишковци като теб, Джони. Имали дори поговорка, че дебелият задник е по-сладък. Сигурен ли си, че си искаш магнума обратно?