Стивън Кинг - Трите карти

Кац почувства, че в стомаха му се отделя киселина. Язвата му кървеше… виновни бяха жените като тази проклетница. Затвори очи и не видя как помощникът му смаяно се втренчи в човека със синия костюм, който се приближаваше към гишето; не видя и как Ралф, затлъстелият и вече остарял охранител (Кац му даваше мизерна заплата, но горчиво съжаляваше дори за тези незначителни разходи; баща му не беше имал нужда от охрана, но баща му — „Дано вечно гори в ада!“ — беше живял по времето, когато Ню Йорк бе град, не клоака) внезапно се отърси от обичайната си летаргия и посегна към пистолета си. Кац чу как някаква жена изпищя, но реши, че тя е извикала от радост, като е видяла намалените цени на всички продукти на „Ревлон“ — беше принуден да обяви разпродажбата, защото конкурентът му Доленц подбиваше всичките му цени.

Мислеше само за Доленц и за мръсницата, изнудваща го по телефона, когато Стрелецът се приближи, неумолим като съдбата. Кац си представяше каква прекрасна гледка ще представляват онези двамата голи, намазани с мед и заровени в мравуняци под палещите лъчи на пустинното слънце. Мравуняк за НЕГО и мравуняк за НЕЯ — наслада за душата му. По-страшно наказание не би могъл да измисли. Баща му беше твърдо решен единственият му син също да стане аптекар. След като отказа да плаща за каквото и да било друго образование, младежът волю-неволю завърши фармация, ала това беше най-погрешната стъпка в живота му, който бе поредица от неудачи, предизвикали преждевременното му състаряване.

„От това по-лошо няма накъде“ — мислеше си той, без да отваря очи. След миг примирено промълви:

— Госпожо Ратбан, отбийте се в аптеката. Ще ви дам една опаковка петмилиграмови таблетки.

— Вразуми ли се най-сетне? Слава Богу! — Тя затвори телефона без да благодари.

Кац ядно си каза, че като отиде при онзи задник, който се нарича неин лекар, тя ще падне на колене пред него, ще бъде готова да лиже подметките на скъпите му мокасини, да му духа, да…

— Господин Кац — с дрезгав глас промълви помощникът му, — страхувам се, че имаме проб…

Отново се разнесе писък, последван от изстрел, който до смърт изплаши аптекаря. Стори му се, че ударите на сърцето му за последен път ще проехтят в гърдите му, сетне то завинаги ще престане да тупти. Той отвори очи и видя втренчените в него очи на Стрелеца.

Сведе поглед и забеляза пистолета в ръката на непознатия. Погледна вляво и съзря как охранителят Ралф държи китката си и се взира в крадеца, а очите му сякаш ще изскочат от орбитите. Трийсет и осем калибровият пистолет на Ралф, който охранителят беше носил цели осемнайсет години, докато служеше в полицията (през това време беше стрелял само по мишени в тренировъчното стрелбище, макар да твърдеше, че на два пъти е използвал оръжието си, за да изпълни служебния си дълг), се беше превърнал в изкривено парче метал, лежащо на пода.

— Трябва ми кефлекс — безизразно произнесе човекът със студените очи. — Необходимо ми е голямо количество, и то не забавно.

За миг аптекарят остана неподвижен; беше зяпнал от изумление, сърцето му лудо биеше, а стомахът му сякаш беше котел, в който вреше киселина.

Допреди миг си беше казвал, че от това по-лошо няма накъде, ала сега си мислеше, че още не е стигнал до дъното.

— Има някакво недоразумение — най-сетне успя да изрече той и не позна собствения си глас — нищо чудно, защото имаше чувството, че гърлото му е затькнато с парцали, а езикът му е станал десет пъти по-голям.

— Нямам кокаин… кокаинът не се продава в аптеките…

— Аз не съм искал кокаин — каза човекът със синия костюм. — Трябва ми кефлекс.

„Много добре те чух, ненормалнико!“ — понечи да отвърне Кац, но навреме си прехапа езика. Беше чувал, че наркоманите извършвали обири на аптеки, за да се сдобият с кокаин, амфетамини и какви ли не още опиати (включително драгоценния валиум на госпожа Ратбан), но навярно това беше първият в историята грабеж с цел набавяне на пеницилин.

Гласът на баща му („Дано вечно гори в ада“) му подсказа да престане да се държи като тъпак и да предприеме нещо. Но Кац не знаеше какво да направи.

Човекът с пистолета му помогна, като му нареди да побърза, защото не разполагал с време.

— К-колко опаковки искате? — попита аптекарят. За миг погледна зад непознатия и не можа да повярва на очите си. Не, невъзможно беше в този град… и все пак се беше случило. Нима беше възможно да му е провървяло? Старият Кац се оказа късметлия — беше заслужил място в Книгата на Гинес за световните рекорди.