Стивън Кинг - Трите карти

— Ключът за белезниците е върху тезгяха. Когато полицаите се свестят, ще те освободят.

Взе портфейла, отвори го и (което беше още по-абсурдно) постави четири двайсетдоларови банкноти върху стъклото, сетне пъхна портфейла в джоба си и заяви:

— Плащам боеприпасите. Извадих патроните от пистолета ти и възнамерявам да ги изхвърля, щом изляза от магазина. Мисля, че не ще успеят да те обвинят в престъпление, когато не намерят портфейла и видят, че оръжието ти не е заредено.

Дебелият Джони преглътна. За пръв път в живота си беше загубил дар слово.

— А сега ми кажи къде е… — последва пауза — … най-близката аптека?

Внезапно шишкото разбра (или му се стори, че разбра) всичко — този тип беше наркоман. Точно така! Това обясняваше странното му поведение. Навярно здравата се беше надрусал.

— Щом завиете по Четирийсет и девета, ще видите аптеката.

— Ако си ме излъгал, ще се върна и ще ти пръсна черепа.

— Не лъжа — извика Дебелия Джони. — Кълна се в Бог-Отец и във всички светии. Кълна се в паметта на майка ми…

В този момент вратата на магазина се затвори. Няколко секунди шишкото остана като вкаменен на мястото си — не можеше да повярва, че умопобърканият си е отишъл.

Сетне забързано заобиколи щанда, приближи се до вратата и трескаво я заопипва, докато успя да превърти ключа. Забави се още малко, опитвайки се да пусне резето.

Едва след това бавно се отпусна на пода; задъхваше се, стенеше и се кълнеше в Бог и във всички светии и ангели, че още днес ще отиде в черквата „Свети Антоан“… да, щеше да отиде веднага щом някой от тъпите полицаи дойдеше в съзнание и го освободеше от белезниците. Щеше да се изповяда, да се покае и да се причести.

Дебелия Джони Холдън искаше да омилостиви Бога, защото днес като по чудо беше избегнал смъртта.

Залязващото слънце вече се беше спуснало до половината в Западния океан. Последните му ярки лъчи сякаш пронизваха очите на Еди, който си мислеше, че ако дълго се взира в силната светлина, ще получи изгаряне на ретините. Това бе един от многото любопитни факти, които човек научава в училище и които му помагат да си намери престижна работа като барман на половин работен ден, както и интересно хоби — целодневно търсене на хероин и на мангизи, с които да си го купи. Еди не извърна поглед — много скоро щеше да му бъде все едно дали ретините му са изгорени.

Нямаше намерение да моли за пощада вещицата, която седеше зад него. Знаеше, че тя няма да се смили, само щеше да се почувства унизен. През целия си живот беше подлаган на унижения и му се искаше поне да умре достойно. Сега беше сигурен, че смъртта му е неизбежна. Оставаха няколко минути до мига, когато щеше да настъпи мрак и времето на омарите.

Вече не се надяваше, че в последния момент Одета като по чудо ще се промени, също както бе загубил надежда, че Дета ще осъзнае как смъртта му ще я обрече завинаги да остане в този свят. Преди петнайсет минути все още мислеше, че тя блъфира, но сега знаеше, че се е излъгал.

„Тази смърт е за предпочитане пред бавното задушаване“, опитваше се да си внуши той, но след като вечери наред беше наблюдавал навиците на чудовищните омари, вече се съмняваше коя смърт ще бъде по-лека. Надяваше се да умре достойно, без да крещи. Едва ли щеше да успее, но все пак беше длъжен да опита.

— Ей сега ще излязат, сополанко — пронизително извика Дета. — Сигурно не са очаквали такава богата вечеря.

Еди знаеше, че тя не блъфира, Вече бе сигурен, че Одета няма да се върне… нито пък Стрелецът. Измяната на Роланд му причиняваше най-силна болка. По време на дългия поход беше започнал да вярва, че със Стрелеца са станали приятели, ако не братя; с горчивина си мислеше, че спътникът му поне трябва да опита да го спаси. Но Роланд не се появяваше.

„А може би не ме е изоставил, просто не може да се върне. Може би е мъртъв, убит е от охраната на аптеката — какъв майтап ще бъде, ако последният Стрелец на света е застрелян от някакво пенсионирано ченге! Или пък е бил прегазен от такси… Може би вратата е изчезнала след смъртта му и в отчаянието си Дета е решила да очисти и мен.“

— Ей, сега ще се появят! — отново изкрещя Дета, а Еди вече не трябваше да се безпокои за очите си, тъй като слънцето потъна във водната шир, обагряйки хоризонта в оранжево. Младежът се взираше във вълните, а в очите му постепенно гаснеше отпечаталото се изображение на залязващото слънце; знаеше, че след броени минути чудовищата ще изпълзят от океана.