Стивън Кинг - Трите карти

Еди се опита да извърне глава, за да избегне нападението на първия омар, но не успя. Отвратителното създание откъсна с клещите си парче месо, превръщайки едното му око в пихтиеста маса; костта се белна в сумрака, а Най-лошата жена се изкиска…

„Престани! — заповяда си Роланд. — Ако си въобразяваш подобни страхотии, ще станеш безпомощен, не ще можеш да се съсредоточиш. По-добре си мисли, че най-лошото още не се е случило. Може би не си закъснял.“

И беше прав. Докато вървеше по Четирийсет и девета улица в тялото на Джак Морт и се оглеждаше за магазин с надпис „АПТЕКА“, без да забелязва погледите на минувачите, които изплашено отскачаха встрани, в неговия свят слънцето още не беше залязло. Долният му край щеше да докосне линията на хоризонта едва след петнайсетина минути. Ако на Еди беше съдено да загине в страшни мъки, то часът му още не беше ударил. Стрелецът не беше сигурен в предположенията си; знаеше само, че отвъд вратата слънцето още не е залязло. Ако допуснеше, че времето в двата свята се движеше с еднаква скорост, това означаваше сигурна смърт за Еди и ужасяващите картини, които се редуваха в съзнанието му, щяха да се превърнат в действителност.

Изпитваше почти непреодолимо желание да се обърне и да погледне през вратата, но знаеше, че не бива да го прави.

Внезапно му се стори, че чува гласа на Корт: „Контролирай онова, което можеш, робе. Прати всичко останало по дяволите. Ако ти е съдено да умреш, постарай се да загинеш с оръжие в ръка.“

Точно така.

Но да го направиш беше трудно, понякога дори невъзможно.

Роланд щеше да разбере защо минувачите смаяно го оглеждат и бързат да се отстранят от пътя му, ако не беше обсебен от мисълта час по-скоро да свърши работата си в този свят и да го напусне. Крачеше толкова бързо към магазина със синя табелка, в който според „Мортопедията“ щеше да намери необходимото му лекарство, че сакото на Морт се развяваше, макар джобовете му да бяха пълни с патрони. Хората изплашено се взираха в кобурите с пистолетите.

Като го гледаха, всички минувачи, улични музиканти и амбулантни търговци си мислеха същото, което си беше помислил и Дебелия Джони: „Този човек е опасен престъпник.“

Роланд стигна до аптеката на Кац и влезе.

Докато живееше в двореца на баща си, Роланд беше виждал магьосници, заклинатели и алхимици. Някои бяха изкусни мошеници, други — глупави шарлатани, на които вярваха още по-големи глупци (наивните тъпаци бяха толкова много, че дори шарлатаните преуспяваха), но малцина бяха способни на черна магия, за която никой не смееше да говори открито — можеха да убиват с проклятие и да лекуват с чудодейни отвари. Един от тях на име Флаг според Стрелеца беше демон с човешки облик. Роланд почти не го познаваше, беше го видял съвсем за малко в последните дни преди в страната да настъпят хаос и пълна разруха. Флаг беше преследван от двама младежи с отчаяни и същевременно мрачни лица; наричаха се Денис и Томас. Тримата се бяха появили в един от най-трудните моменти в живота на Стрелеца, но той никога нямаше да забрави как Флаг превърна в куче някакъв човек, който го беше разгневил. После се появи човекът в черно.

И Мартин.

Мартин, който беше съблазнил майката на Роланд, използвайки отсъствието на баща му; Мартин, който се беше опитал да погуби момчето, но вместо това бе предизвикал преждевременното му възмъжаване. Стрелецът подозираше, че отново ще се срещне с Мартин по пътя или в мига, когато се добереше до Тъмната кула.

Накратко казано, след като беше общувал с магьосници и вълшебници, влизайки в аптеката на Кац, той очакваше да види мрачно, осветявано от свещи помещение, изпълнено с парливи изпарения; очакваше да съзре пълни с незнайни прахчета и течности стъкленици, покрити с дебел слой прах или паяжини. Въобразяваше си, че срещу него ще се изправи магьосник, който можеше да се окаже опасен. Когато видя как хората зад дебелите прозрачни стъкла се движеха съвсем непринудено, сякаш се намираха в най-обикновен магазин, той си помисли, че са плод на въображението му.

Но всичко беше реално.

За миг Стрелецът остана на прага — отначало беше изумен, сетне с насмешка си помисли: „Намирам се в свят, чиито чудеса ме смайват почти на всяка крачка; тук каретите летят във въздуха, а хартията се продава на безценица. Но най-поразителното е, че хората са безразлични към заобикалящите ги чудеса: повечето са намръщени и се интересуват само от работата си.“