Стивън Кинг - Трите карти

Ако револверът, който Стрелецът беше дал на Еди (от този човек, когото тя мразеше и от когото се страхуваше както от никого на света, можеше да се очакват всякакви подлости) откажеше да стреля, Дета все пак щеше да убие Роланд — с камък или дори с голи ръце. Беше болен, на дясната му ръка липсваха два пръста. Да, лесно щеше да преодолее съпротивата му.

Ала щом се озова на сантиметри от Еди, в съзнанието и проблесна тревожна мисъл: „Какво ще стане, ако онзи разбере какво си направила? Ако го узнае в мига, когато убиеш малкия?“ Друг въображаем глас и отговори: „Няма да разбере нищо. Ще бъде прекалено зает с търсене на проклетото лекарство. Нищо чудно да си е намерил мацка, която да изчука.“

Ала семената на съмнението вече бяха посети. Дета беше подслушала разговора на двамата мъже, докато се преструваше на заспала. Най-лошият човек трябваше да направи нещо. Не беше разбрала точно какво, но бе чула да споменават някаква кула. Нищо чудно Роланд да си въобразяваше, че тази кула е пълна със злато и скъпоценни камъни. Беше казал, че за да я достигне, му е необходима помощта на Еди, Дета и на още някакъв човек. Навярно бе казал истината — наличието на странната врата го доказваше.

Ако вратата беше вълшебна, Роланд положително щеше да узнае, че Дета е убила спътника му. Ако чрез убийството прекъснеше пътя му към кулата, това бе равнозначно на унищожаване на единственото, заради което живееше белият мръсник. А ако той загубеше смисъла на живота си, Бог знае какво би могъл да стори, тъй като щеше да му бъде все едно.

Дета потръпна, като си представи какво ще и стори Най-лошият човек.

Но ако не убиеше Еди, какъв изход имаше? Можеше да вземе револвера, докато младежът спеше, но когато Роланд се върнеше, едва ли щеше да се справи с двамата. Да, изходът беше съмнителен.

Очите и попаднаха на инвалидната количка; тя понечи да извърне поглед, но внезапно забеляза дълбокия джоб от външната страна на облегалката. От него стърчеше краят на въжето, с което я бяха привързали към количката. В този миг тя разбра какво ще направи.

Промени „курса“ и запълзя към неподвижното тяло на Стрелеца. Възнамеряваше да вземе всичко необходимо от раницата, която той наричаше „чанта“, после щеше да грабне въжето… тя сякаш се вкамени, когато погледна към вратата.

Подобно на Еди и тя изтълкува картината, която виждаше, като сцена от филм…, но този път кадрите като че бяха от телевизионен криминален филм. Действието се развиваше в някаква аптека. Продавачът изглеждаше изплашен до смърт… което никак не беше чудно, тъй като в главата му беше насочен револвер. Човекът говореше нещо, но гласът му почти не се чуваше, сякаш минаваше през устройство за заглушаване на звука. Дета не разбираше нито дума, не виждаше и човека, който държеше револвера. Но това не беше необходимо, тя отлично знаеше, че нападателят е Най-лошият човек.

„Може би изобщо не прилича на себе си, може би изглежда като всеки бял боклук или дори чернокож, но независимо в чие тяло се е преселил, си остава същият опасен гадняр. Много бързо се е снабдил с друго оръжие, а? Няма спор, бива си го! Размърдай се, Дета Уокър!“

Когато отвори чантата на Роланд, отвътре я лъхна ароматът на тютюн — спомен от отдавна изчерпани запаси. Напомни и за дамска чанта — на пръв поглед беше натъпкана с най-различни ненужни неща… ала щом Дета проучи съдържанието й, се убеди, че тук има вещи на опитен пътешественик, подготвен за всякакви непредвидени обстоятелства.

Това и подсказа, че Най-лошият човек отдавна странства в търсене на своята Кула. Очевидно запасите му бяха на привършване, но дори онова, което беше останало, предизвика изумлението и.

„Размърдай се, Дета Уокър.“

Тя взе всичко необходимо и безшумно запълзя обратно към инвалидната количка. Когато се добра до него, се подпря на лакът и измъкна въжето от джоба. От време на време хвърляше поглед към Еди, за да се убеди, че не се е събудил.

Той дори не помръдна, докато тя надяна примката около шията му и я стегна.

Когато го задърпаха назад, Еди си помисли, че все още спи и сънува как го погребват жив, при което се задушава.

След миг въжето се вряза в гърлото му. Топлата слюнка потече по брадичката му и той се задави. Това не беше кошмарен сън. Вкопчи се във въжето и се опита да се изправи.

Дета напрегна мускулестите си ръце, а младежът с глух удар рухна на земята. Лицето му почервеня.

— Престани да го дърпаш! — изсъска Дета иззад него. — Няма да те убие, ако престанеш, ама ако не ме послушаш, ще те удуша.