Стивън Кинг - Трите карти

Еди отпусна ръце и престана да се дърпа. Примката на шията му се поразхлаби и той успя да си поеме въздух. Усети пареща болка в белите си дробове, ала все пак това беше за предпочитане пред задушаването.

Когато сърцето му позабави паническия си ритъм, той се осмели да се огледа. Клупът незабавно се стегна.

— Не мърдай, сополанко. Лежи си и гледай океана. Няма защо да се разсейваш.

Еди впери поглед в безкрайната водна шир, а примката се разхлаби дотолкова, че да му позволи с мъка да си поема въздух. Той крадешком спусна ръка към колана си (Дета злорадо се усмихна, но младежът не виждаше лицето й, но револверът го нямаше. Тя беше взела оръжието му.

„Издебнала те е, докато си спял, Еди. — Разбира се, това беше гласът на Стрелеца. — Едва ли има смисъл да ти напомням, че те предупреждавах, но ти не ме послуша. Ето докъде те доведе любовта — лежиш с примка на шията, а зад теб дебне безумна жена, въоръжена с два револвера.“

„Но ако е искала да ме убие, щеше да го направи, докато съм спял.“

„А ти какво си мислиш, че ще направи? Ще ти връчи два безплатни билета за пътешествие до Дисниленд, така ли?“

— Слушай — промърмори той. — Одета…

Още не беше изрекъл последната дума, когато чернокожата рязко дръпна въжето и клупът отново се затегна.

— Забранявам ти да ми викаш така. Ако повториш това име, никога повече няма да гъкнеш. Казвам се Дета Уокър и ако искаш да живееш, бяло лайно такова, трябва да си го набиеш в главата.

Еди захриптя и се опита да разхлаби примката. Пред очите му затанцуваха черни петна и започнаха да разцъфват като зловещи цветя. След няколко секунди смъртоносният клуп се поотпусна.

— Загря ли какво ти казах, боклук?

— Да — изграчи младежът.

— Хайде, кажи името ми.

— Дета.

— Назови фамилията ми! — истерично изкрещя тя и в този момент Еди се радваше, че не виждаше лицето и.

— Дета Уокър.

— Браво. — Примката се поразхлаби. — А сега слушай какво ще ти кажа, сополанко, и си отпуши ушите, ако искаш да останеш жив до залез слънце. Не се опитвай да ми извъртиш някой номер — одеве умрях от смях, като те гледах как се опитваш да докопаш оръжието си. Не можеш ме измами — предварително знам какво ще направиш. Загря ли? Хич да не ти минава през ума, че ще ме прекараш, защото съм само една безнога негърка. Откакто съм без крака, съм станала адски сръчна, а сега вече имам и два револвера. Е, какво ще кажеш?

— Няма… — изхриптя Еди. — Няма да те изиграя.

— Така те искам, сладурче — изкиска се тя. — Докато ти сладко нанкаше, леля Дета здравата се потруди. Измислила съм страхотен план. А сега идва и твоят ред да направиш нещо. Сложи ръцете си зад гърба и напипай примката, подобна на онази на шията ти. Всъщност примките са три — доста поработих, докато ти хъркаше, мързеливецо. — Дета отново се изкиска. — Щом я напипаш, пъхни в нея белите си ръчички. После ще почувстваш, че стягам примката и сигурно ще си помислиш: „Сега е моментът да прецакам тая черна кучка… сега, преди да е хванала другия край на въжето!“ Обаче… — Тя зашепна и негърският и акцент стана още по-неразбираем — … ти препоръчвам да се огледаш, преди да предприемеш нещо прибързано.

Еди впери поглед в нея. Дета приличаше на зла вещица — ужасяващата и външност би изплашила дори най-големия храбрец. Роклята, която носеше в деня, когато Роланд я отвлече от „Мейси“, беше мръсна и разкъсана. С ножа, който бе взела от чантата на Стрелеца (същият нож, използван от двамата мъже за разрязване на лейкопласта), беше направила прорези в дрехата си и от тях като от кобури стърчаха дръжките на револверите.

Гласът и беше приглушен, защото беше захапала въжето. Късият му край висеше от ъгълчето на ухилената и уста, а от другото ъгълче се спускаше по-дългата част, която водеше към примката на шията на Еди. Разтегнатите в зловеща усмивка устни, от които висяха краищата на въжето, придаваха на Дета толкова хищнически и варварски вид, че младежът се вцепени; ужасът му накара чернокожата да се усмихне още по-широко.

— Опиташ ли се да ми хитрееш, докато се занимавам с ръцете ти, ще ти прегриза гърлото, сополанко. Ясно ли е?

Еди се боеше, че гласът му ще издаде страха му, затова само кимна.

— Добре. Може би ще поживееш по-дълго, отколкото предполагах.

— Ако умра — с дрезгав глас произнесе младежът, — ти повече не ще имаш удоволствието да крадеш в „Мейси“, Дета. Роланд ще разбере за смъртта ми и играта ще свърши.

— Млъквай — измърка чернокожата. — Дръж си езика зад зъбите и остави мисленето на онези, които имат поне капчица мозък в главата. А ти се заеми с третата примка.