Стивън Кинг - Трите карти

„Умен ход, бяла мутро — помисли си Дета в сенчестата си бърлога, в това тясно, но някак уютно тъмно местенце, чийто под беше покрит с оглозгани кости. — Умен ход, но няма да се хвана на въдицата ти.“

Нямаше защо да убива Еди; трябваше само да прояви търпение и да чака.

Страхуваше се само от едно — че Стрелецът може да се върне преди младежът да е заспал. Ала от Роланд нямаше и следа, безжизненото му тяло на прага на вратата не помръдваше. Може би още не беше успял да си набави необходимото лекарство… или пък му се беше случила някаква неприятност. Според Дета мъжете като него лесно „намираха“ неприятностите, както разгонената кучка намира похотлив пес.

В продължение на два часа Еди напразно търсеше жената, която наричаше Одета (о, как омразно и беше това име!), тичаше нагоре-надолу по склона и крещеше, докато накрая съвсем прегракна.

Най-накрая направи онова, което тя очакваше — върна се на брега и седна до инвалидната количка, като отчаяно се озърташе. Нежно докосна едното колело, сякаш го милваше, сетне отпусна ръка и тъжно въздъхна.

Дета почувства, че стоманени пръсти я стиснаха за гърлото; болка прониза главата и като мълния, стори и се, че чува глас, който я викаше или и заповядаше нещо. „Няма да успееш — помисли си тя, макар да нямаше представа кой се беше появил в съзнанието и и с кого разговаряше. — Няма да успееш, не и този път. Не сега… а може би и никога повече.“ Болката отново проряза главата и и Дета стисна юмруци. Лицето и също като че се сви в юмрук, изкриви се в съсредоточена гримаса — изражението и беше едновременно ужасяващо и забележително — странна смесица от уродливост и почти блажена решителност.

Болката не се появи отново, не се разнесе и гласът, който чуваше в подобни мигове на страдание. Тя зачака.

Еди подпря брадичка върху юмруците си, опитвайки се да не заспи. Скоро обаче главата му клюмна, юмруците му се плъзнаха нагоре по страните му. Дета търпеливо чакаше, а черните и очи зловещо проблясваха.

Младежът рязко вдигна глава. Сетне скочи на крака, приближи се до водата и наплиска лицето си.

„Браво, бял боклук. Жалко, че тук няма хапчета за ободряване. С удоволствие щеше да изгълташ няколко, нали?“

Този път Еди седна на инвалидната количка, но очевидно реши, че е прекалено удобна. Дълго се взира във вратата („Какво виждаш там, момченце? Дета на драго сърце би ти дала двайсет долара, ако и разкажеш!“), сетне отново седна на пясъка и подпря брадичка на юмруците си. Скоро главата му отново клюмна.

Този път не успя да се пребори с умората. Брадичката му се отпусна върху гърдите му и дори шумът на прибоя не успя да заглуши хъркането му. Скоро легна по хълбок и се сви на кълбо.

Дета изпита изненада, отвращение и страх, когато ненадейно усети съжаление към белокожия младеж. Приличаше на хлапе, което се е опитало да остане будно, за да посрещне Новата година, но в края на краищата умората е взела връх. След миг обаче тя си спомни как Еди и Най-лошият човек я принуждаваха да яде отровна храна, как я дразнеха, отдръпвайки от устата и парченцата осолено месо… докато накрая се бяха изплашили, че тя ще умре от глад. „Ако са се страхували за живота ти, защо са се опитвали да ти пробутат отровна храна?“

Въпросът я стресна не по-малко от внезапно обзелото я съжаление към младежа. Не беше свикнала да си задава въпроси, освен това гласът в съзнанието и сякаш не беше нейният.

„Не са искали да ме довършат с гадната храна, а само да ме накарат да драйфам, за да ме зяпат и да ми се присмиват.“ Изчака двайсетина минути, сетне запълзя надолу към брега: изтласкваше тялото си със силните си ръце и се извиваше като змия, без да откъсва поглед от младежа. Би предпочела да почака още час… или поне още трийсет минути, докато малкият педераст заспеше по-дълбоко, ала не можеше да си позволи подобен лукс. Най-лошият човек можеше да се върне всеки момент.

Когато почти допълзя до Еди (който продължаваше да хърка като заклан), тя сграбчи някакъв камък, гладък от едната страна и заострен от другата. После продължи да пълзи към мястото, където лежеше Еди; в черните и очи проблясваха зловещи пламъчета.

Планът и беше елементарен — възнамеряваше да смаже с камъка главата на младежа, после щеше да вземе револвера и да изчака завръщането на Роланд.

Когато той отново се всели в тялото си и седне на пясъка, ще му постави ултиматум: да я върне в нейния свят, в противен случай ще го убие. Ще му каже още: „Ще бъдем квит, сладурче. Приятелчето ти гушна босилека, а без него няма да постигнеш нищо.“