Стивън Кинг - Трите карти

По принцип допускаше само приемливия риск и се стараеше да сведе до минимум опасността. С други думи — винаги залостваше със стол вратата.

Тръгна по мръсния коридор с плесенясали от влагата стени; вървеше с наведена глава и мърмореше като скитниците, които бродят по улиците. Още чуваше как жената крещи (навярно беше майката на момиченцето), но звукът бе приглушен и му се струваше някак маловажен. Всичко, което се случваше след това — виковете, суматохата, писъците на ранените (ако ранените бяха способни да пищят), изобщо не интересуваха Джак. Интересуваше го само онова, което променяше хода на събитията, живота на хората… и може би съдбите не само на жертвите му, но и на обкръжаващите ги личности — явлението напомняше концентричните окръжности, образуващи се около камък, хвърлен в езерце.

Може би именно днес той, Джак Морт, беше променил съдбините на света, или пък щеше да го стори в бъдеще, по време на някои от следващите си „подвизи“.

Усещането беше върховно, нищо чудно, че го караше да се изпразва в джинсите си.

Не срещна никого, докато слизаше по стълбите, но все пак продължи да се олюлява. Стараеше се да не залита, защото пияният се набиваше в очи. Мърмореше нещо неразбираемо, защото не искаше да преиграва — това можеше да се окаже прекалено опасно.

Излезе през задната врата, чиято ключалка беше разбита, и се озова на мръсна уличка, осеяна със стъкла от счупени бутилки, които проблясваха като скъпоценни камъни.

Беше планирал бягството си предварително, както планираше всичките си действия (допускай само приемливия риск, старай се да сведеш до минимум опасността, бъди стриктен във всичко, което правиш); заради методичността му колегите му подмятаха, че щял да стигне далеч (той действително преследваше големи цели и нямаше намерение да отиде в затвора или на електрическия стол).

Неколцина души тичаха по съседната улица, ала очевидно искаха да разберат защо крещи жената и никой не обърна внимание на Джак Морт, който беше свалил плетената вълнена шапка, но не и тъмните очила — те не се набиваха на очи, тъй като слънцето грееше ярко.

Той свърна в една странична уличка… след малко се озова на друга улица, близо до автобусната спирка. След по-малко от минута автобусът пристигна — всичко това беше част от грижливо подготвения план на Джак. Щом сгъваемата врата се отвори, той се качи и пусна монетата от петнайсет цента в специалния прорез. Шофьорът дори не го погледна, но дори да го беше сторил, щеше да види невзрачен човек в джинси и по всяка вероятност безработен, тъй като провисналият му пуловер изглеждаше като подарен от Армията на спасението.

„Бъди подготвен за всичко, за да бъдеш винаги на върха!“ В това се криеше тайната на успеха му както на работното място, така и по време на „забавленията“ му.

На девет пресечки от спирката имаше паркинг. Джак слезе от автобуса, качи се на автомобила си (добре запазен шевролет, произведен в средата на петдесетте години, който не се набиваше на очи), включи двигателя и се отправи обратно към Ню Йорк. И този път се беше отървал безнаказано.

Всичко това се мярна пред очите на Стрелеца само за миг. Ала преди ужасеното му съзнание да се „самоизключи“, за да го спаси от полудяване, той видя още нещо. Не всичко, но достатъчно. Напълно достатъчно.

Видя как Морт старателно изрязва с остър нож малка бележка, поместена на четвъртата страница на „Ню Йорк Дейли Мирър“. Заглавието гласеше: „Чернокожо момиченце изпада в кома след нещастен случай.“ Видя как Морт намазва обратната страна на изрезката с четчица, прикрепена към капачката на шишенцето с лепило. Видя как Морт залепва изрязания текст в средата на празна страница от албум, който, съдейки по дебелината му, съдържаше още много изрезки. Видя първите редове от дописката: „Петгодишната Одета Холмс, която пристигнала в Елизабеттаун в Ню Джърси, за да присъства на сватбата на леля си, е станала жертва на странен нещастен случай. Преди два дни момиченцето вървяло с родителите си към железопътната гара, когато внезапно върху главата му паднала тухла…“

Но това не е бил единственият случай, когато Джак Морт е насочвал вниманието си към нея, нали?

През годините, които бяха изминали между онова фатално утро и още по-фаталната вечер, когато мотрисата беше отрязала краката на Одета, той бе хвърлил доста предмети и беше убил доста хора.

Сетне отново беше дошъл редът на Одета. Първия път Джак беше хвърлил тухла върху главата и. Втория път я беше хвърлил под мотрисата на метрото. „Нима ми е съдено този човек да бъде мой спътник? Що за чудовище е той?“ — запита се Стрелецът.