Стивън Кинг - Трите карти

Не би останал нито миг в змийското гнездо, което представляваше мозъкът на Морт, но му беше необходима информация; възнамеряваше да го използва като атлас и енциклопедия. Морт разполагаше с всички сведения, които можеха да послужат на Стрелеца. Планът на Роланд още не беше напълно оформен в съзнанието му, но понякога това беше за предпочитане. Когато ставаше дума за изготвяне на планове, на света нямаше по-различни хора от него и Джак Морт.

Стрелецът беше убеден, че ако само нахвърли плана си, ще има по-голяма възможност да импровизира. А спонтанната импровизация винаги му се беше удавала.

Някакъв дебелак с лещи на очите, подобни на онези, които носеше плешивецът, надникнал преди пет минути в канцеларията на Морт (в света на Еди мнозина носеха подобни лещи, които според „Мортопедията“ се наричаха „очила“), се качи заедно с него в асансьора. Погледна към куфарчето на човека, когото мислеше за Джак Морт, сетне към самия него.

— При Дорфман ли отиваш, Джак?

Стрелецът мълчеше.

— Ако мислиш, че ще го разубедиш от безумните му идеи, то се обзалагам, че само ще си загубиш времето — продължи шишкото, сетне изплашено примигна, защото колегата му рязко отстъпи назад. Вратите на малкия сандък се затвориха и внезапно той стремително се понесе надолу.

Роланд трескаво се вкопчи в съзнанието на Морт, без да обръща внимание на крясъците му, и откри, че всичко бе наред — падането беше контролирано.

— Извинявай, не исках да те засегна — обади се дебелакът, а Стрелецът си каза: „Този също се страхува.“ — Според мен ти се справяш с този негодник най-добре от всички колеги във фирмата.

Роланд отново не му отговори. Искаше му се час по-скоро да излезе от падащия ковчег.

— Ще ти кажа още нещо — разпалено продължи събеседникът му. — Вчера обядвах с…

Главата на Джак Морт се обърна, иззад очилата с позлатени рамки в шишкото се впериха очите му, които сякаш бяха по-сини от очите на Джак.

— Млъкни — равнодушно произнесе Стрелецът.

Дебелакът пребледня, бързо отстъпи назад и задникът му се притисна до ламперията, имитираща дърво, с която беше облицован движещият се ковчег. Внезапно кабината спря. Вратите се отвориха и Роланд, който носеше тялото на Джак Морт като плътно прилепнал костюм, излезе, без да погледне колегата си. Шишкото задържа натиснат бутона за отваряне на вратите и го проследи с поглед. Помисли си: „Винаги му е хлопала дъската, но май сега положението е по-сериозно. Може би напълно е превъртял.“ Хрумна му, че ще се чувства много по-спокоен, ако Джак Морт е затворен в заведение за психично болни.

Мисълта му едва ли би учудила Стрелеца.

Някъде по пътя между огромното, ехтящо помещение, което в „Мортопедията“ се наричаше „фоайе“, тоест място, през което се преминава на влизане и излизане от канцелариите, помещаващи се в тази небесна кула, и сгряната от слънцето улица (в „Мортопедията“ тя имаше две названия — Шесто Авеню и Авеню на двете Америки), Морт престана да крещи. Не беше умрял от страх; Стрелецът инстинктивно чувстваше, че ако Джак умреше, техните ка щяха завинаги да бъдат заточени в света, съществуващ извън пределите на всички реални вселени. Морт не беше мъртъв; бе припаднал, сякаш съзнанието му беше автоматичен бушон, самоизключил се при свръхнатоварването от ужас. Припаднал бе като Роланд, който, прониквайки в разума му, беше открил преплетени съдби и зловещи тайни, които не бяха случайно стечение на обстоятелствата.

Роланд беше доволен, че Морт е загубил съзнание. Омръзнали му бяха виковете, а припадъкът не пречеше на достъпа му до информацията в мозъка на човека, който неволно го беше приютил в тялото си.

Жълтите автомобили бяха предназначени за превоз на пътници и се наричаха „такси“. Шофьорите им принадлежаха към две племена: чернокожи и хора със смугли лица. За да спреш такава кола, трябваше да вдигнеш ръка като ученик в клас.

Роланд също вдигна ръка, но едва след като шофьорите на няколко свободни таксита не благоволиха да спрат, той забеляза, че на предното стъкло на тези коли имаше табелка с надпис „ЗА ГАРАЖ“. Надписите бяха с големи букви, ето защо Стрелецът ги прочете без помощта на Морт. Изчака, сетне отново вдигна ръка. Този път таксито спря и той се настани на задната седалка. Лъхна го миризмата на тютюнев дим, пот и парфюм — стори му се, че се е озовал в дилижанс от неговия свят.

— Къде отиваме, приятел? — попита шофьорът. Роланд не можеше да определи към кое племе принадлежеше човекът и не се осмели да го запита от страх да не го обиди.