Стивън Кинг - Трите карти

Роланд се усмихна и си помисли: „«Библия на стрелеца» — какво благородно название.“

Продавачът порови под щанда и извади поовехтяло томче, по-дебело от всяка друга книга, която Стрелецът беше виждал (а книгите в неговия свят бяха истинска рядкост). Човекът небрежно му я подаде, сякаш не беше изключително ценна вещ, а шепа камъчета.

— Ето, погледнете. Макар че, ако са изминали толкова много години, търсенето ще бъде равностойно на изстрел в мрака. — Той сякаш се изненада от собствената си проява на духовитост и промърмори: — Извинете ме за шегата.

Роланд не го чу; наведе се над книгата и впери поглед в картинките, които му изглеждаха реални почти колкото предметите, изобразени на тях. Според „Мортопедията“ тези прекрасни рисунки се наричаха „фотографии“.

Той бавно разлистваше страниците, но не откриваше необходимата му илюстрация. Точно когато вече беше загубил надежда, внезапно видя онова, което му трябваше.

— Ето! — извика. — Погледнете!

На снимката, която посочваше, беше фотографиран куршум за пистолет четирийсет и пети калибър. Не беше точно като неговите патрони, но дори без да погледне цифровите данни (които нямаше да разбере), Роланд разбра, че тези амуниции са подходящи за неговите револвери.

— Добре… да предположим, че сте открили необходимите ви патрони, приятелю, но не мога да разбера възбудата ви. Та това са само амуниции.

— Имате ли от тях?

— Разбира се. Колко кутии искате?

— Колко има в една кутия?

— Петдесет броя. — Продавачът го изгледа с нескрито подозрение. Ако клиентът възнамеряваше да купува патрони, навярно знаеше, че трябва да покаже разрешително за притежаване на оръжие и лична карта със снимката му. В Манхатън бе забранено да се продават амуниции за ръчно оръжие на хора без разрешително. А ако този съмнителен субект притежаваше необходимия документ, то бе направо невероятно да не знае колко патрона има в една стандартна кутия.

— Петдесет ли? — възкликна непознатият и зяпна от учудване.

Продавачът си каза, че на странния клиент положително му хлопа дъската. Запристъпва към касовия апарат… и към собственото си оръжие калибър 357, което криеше под щанда.

— Петдесет ли? — повтори Стрелецът. Беше очаквал кутията да съдържа пет, десет, най-много дванайсет патрона, но това… това беше…

„С колко пари разполагаш?“ — обърна се той към „Мортопедията“. Справочникът предположи, че в портфейла на Джак има поне шейсет долара.

— Колко струва една кутия? — беше въпросът му към продавача. Навярно щеше да му иска повече от шейсет долара, но може би щеще да го убеди да му продаде няколко патрона или…

— Седемнайсет долара и петдесет цента. Слушайте, господине…

Джак Морт беше счетоводител и този път на Роланд не се наложи да чака: преводът и отговорът дойдоха едновременно.

— Искам три кутии от тези — заяви Стрелецът и посочи фотографията. Сто и петдесет патрона! Господи, какви богатства имаше в този необикновен свят!

Продавачът не помръдна.

— Сигурно нямате толкова много — промълви Роланд, но всъщност не се изненада — досега всичко вървеше прекалено лесно, като насън.

— О, разбира се, че имам 45-калиброви патрони… ето там са. — Продавачът направи още една стъпка към касовия апарат и скривалището на пистолета. Ако клиентът беше умопобьркан (което беше почти сигурно), скоро щеше да се превърне в смахнат с огнестрелна рана в корема. — Прибрал съм ги на сигурно място. Но първо трябва да ми покажете разрешителното си.

— Моля?

— Разрешително за носене на оръжие с ваша снимка. Ако нямате, ще ви се наложи да се поразходите до Уестчестър за необходимите ви амуниции.

Стрелецът изумено се втренчи в него. Не разбираше какво му говори човекът. Дори „Мортопедията“ не можеше да му помогне, тъй като в тази област познанията на Джак Морт бяха доста мъгляви. През целия си живот не беше притежавал оръжие; вършеше отвратителните си дела с други средства.

Продавачът направи още крачка вляво, без да откъсва поглед от лицето на клиента си, а Стрелецът си помисли: „Този тип има оръжие. Очаква, че ще му създам неприятности, а може би точно това и желае. Търси повод да ме застреля. Налага се да импровизирам, иначе с мен е свършено.“

Внезапно си спомни за двамата мъже в синьо-бялата карета на улицата. Сигурен беше, че са стрелци, пазители на реда. И все пак на пръв поглед му се бяха сторили отпуснати и ненаблюдателни като всички други в този свят на безделници — бяха двама съвсем обикновени мъже в униформи, които лениво се облягаха на седалките на своята карета и пиеха кафе. А може би се беше излъгал. Роланд искрено се надяваше да не е сгрешил в преценката си — така бе най-добре за всички.