Стивън Кинг - Пустош

Ала тези земи, макар и отровени, не бяха съвсем мъртви. От време на време пътешествениците зърваха безформени същества, които не приличаха нито на хора, нито на животни, да пробягват през димящата пустош. Повечето се бяха скупчили около исполинските тръби, стърчащи от черното стъкло, или около пукнатините, по които течеше разтопена лава. Невъзможно беше да се разгледат тези белезникави, подскачащи същества, ала пътешествениците не съжаляваха.

Между странните създания се виждаха по-едри екземпляри — бяха розови и напомняха на щъркели или на оживели триножници. Движеха се бавно, сякаш бяха свещеници, размишляващи за неизбежния апокалипсис; от време на време рязко се навеждаха и грабваха нещо в клюновете си, както чаплите ловят риба в блатото. Незнайно защо тези същества се сториха особено отблъскващи на пътешествениците, които предпочитаха да не ги гледат.

— Това… това не е в резултат от ядрена война — промърмори Еди. Гласът му беше изпълнен с ужас и писклив като на дете.

— ПРАВ СИ — обади се Блейн. — СЛУЧИ СЕ НЕЩО МНОГО ПО-СТРАШНО И ОЩЕ НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛО. СТИГНАХМЕ ДО МЯСТОТО. КЪДЕТО ОБИКНОВЕНО УСКОРЯВАМ. ВИДЯХТЕ ЛИ ДОСТАТЪЧНО?

— Да! — възкликна Сузана. — Да! Да! Да!

— ДА РАЗБИРАМ ЛИ, ЧЕ ИСКАТЕ ДА ИЗКЛЮЧА МОНИТОРИТЕ? — В гласа на Блейн отново прозвучаха жестоките нотки. На хоризонта постепенно се появиха призрачните очертания на планинска верига; голите върхове сякаш се впиваха в сивото небе като остри зъби.

— Включвай… изключвай, прави каквото искаш, но престани да си играеш с нас.

— ДОСТА СИ НЕУЧТИВ, КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД, ЧЕ САМ ДОЙДЕ ДА МЕ МОЛИШ ДА ТЕ ЗАКАРАМ ДО ЖЕЛАНОТО ОТ ТЕБ МЯСТО — раздразнено отбеляза Блейн.

— Заплатихме за пътуването — обади се Сузана. — Нали отгатнахме гатанката ти?

— Освен това си конструиран, за да превозваш хора — намеси се Еди.

Блейн не отговори, но от високоговорителите се разнесе гневно съскане и младежът съжали, задето не си беше държал езика зад зъбите. Около тях започнаха да изплуват цветни петна. Тъмносиният килим се появи и закри ужасяващата картина на опустошение. Лампите на стените заблестяха и пътешествениците отново седяха във вагона за барони.

Стените завибрираха, дочу се бръмчене, двигателите заработиха на по-високи обороти. Джейк почувства как силна невидима ръка го притисна към седалката. Ко се огледа, тревожно изскимтя и заоблизва лицето на момчето. На екрана в предната част на вагона зелената точка, която се беше отдалечила на югоизток от виолетовата окръжност с обозначение „Луд“, замига по-бързо.

— Ще усетим ли преминаването през свръхзвуковата бариера? — неспокойно попита Сузана.

Еди поклати глава.

— Не. Не се безпокой.

— Знам нещо — неочаквано се обади Джейк. Спътниците му учудено го погледнаха, но той не говореше на тях, а се взираше в картата с маршрута. Разбира се, Блейн нямаше лице. Подобно на Великия и страшен Оз той беше само безплътен глас, но картата заместваше лицето му. — Знам нещо за теб , Блейн.

— СИГУРЕН ЛИ СИ, МАЛКИ СЛЕДОТЪРСАЧО? Еди се наведе и прошепна на момчето:

— Внимавай, струва ми се, че той не знае за другия глас. Джейк едва забележимо кимна, без да откъсва поглед от картата.

— Знам защо пусна отровния газ и уби толкова много хора. Знам защо се съгласи да ни повозиш — във всеки случай не беше задето разгадахме гатанката ти.

Блейн пискливо се изкиска (пътешествениците бяха установили, че характерният му смях е много по-неприятен от смехотворното му подражание на прочути киноактьори или от мелодраматичните му и някак си детински заплахи), но не каза нищо. Невидимите двигатели равномерно бучаха. Въпреки че пътниците не виждаха околния пейзаж, усещаха, че влакът се движи с огромна скорост.

— Възнамеряваш да се самоубиеш, нали? — продължи Джейк. Притискаше зверчето в прегръдките си и нежно го галеше. — И искаш да ни погубиш заедно със себе си.

— Недей! — изстена малкият Блейн. — Ако го предизвикаш, той ще го направи. Не разбираш ли…

Шепнещият глас замлъкна или беше заглушен от смеха на Блейн. Звукът беше пронизителен — така би се смял смъртно болен човек, изпаднал в делириум. Лампите запримигваха, сякаш механичният глас изразходваше прекалено много енергия. Сенките на пътниците заподскачаха като тревожни призраци по стените на вагона за барони.

— ЧАО, ЛЮБИМА, ДОСКОРО, ПИШИ МИ — каза Блейн — увереният му, спокоен глас сякаш звучеше отделно от истеричния му смях, което доказваше, че съзнанието му е раздвоено.