Стивън Кинг - Пустош

Еди зяпна от изумление.

— — Защо?

ЗАЩОТО ТАКА Е МНОГО ПО-ИНТЕРЕСНО, НАЛИ? Еди, Сузана и Джейк смаяно се спогледаха. Роланд, който очевидно не беше изненадан, седеше неподвижно с ръце на коленете си и се взираше в бордеите и разрушените сгради, над които влакът преминаваше.

— СЪСРЕДОТОЧЕТЕ СЕ, КОГАТО НАПУСКАМЕ ГРАДА, И ЗАПОМНЕТЕ ОНОВА, КОЕТО ЩЕ ВИДИТЕ — обади се Блейн.

Невидимият вагон за барони се движеше към отвора в стената. Влакът премина през „тунела“ и когато излезе от другата страна, Еди и Сузана едновременно изкрещяха. Джейк погледна, сетне закри с длани очите си. Ко истерично залая.

Роланд се взираше надолу, очите му бяха широко отворени, стиснатите му устни образуваха тънка линия, подобна на белег. Осъзна истината и в съзнанието му сякаш проблесна мълния.

Отвъд Великата стена на Луд започваше истинската пустош.

Докато се приближаваха към стената, влакът се движеше под наклон и релсовият път се намираше на десетина метра над земята. Пътешествениците бяха изумени от гледката отвъд тунела, защото Блейн вече се движеше на умопомрачителна височина — двеста и четиридесет-триста метра.

Роланд се обърна към стената, която бавно се отдалечаваше. Сторила им се беше огромна, но сега изглеждаше незначителна — като нащърбен каменен нокът, прилепнал към необятната пустош. Гранитни скали, мокри от дъжда, се спускаха в наглед бездънна пропаст. В каменистата почва под стената зееха големи дупки, подобни на празни очни кухини. От тях бликаше черна вода, над която се кълбеше пурпурна мъгла. Мътните потоци се спуснаха по гранитните прагове, образувайки зловонни водопади. „Навярно тук се изливат всички отходни води на града — помисли си Стрелецът. — Право в ямата.“

Ала това не беше яма, а котловина. Сякаш земята отвъд града е била разпростряна върху гигантски асансьор и в някакъв момент в незапомненото минало асансьорът внезапно се е спуснал надолу, повличайки със себе си огромна част от света. Еднорелсовата линия на Блейн върху тясната дървена естакада, издигаща се над котловината под дъждовните облаци, сякаш висеше в празното пространство.

— Какво ни поддържа? — извика Сузана.

— ЛЪЧЪТ, РАЗБИРА СЕ — отвърна Блейн. — ВСИЧКО МУ Е ПОДЧИНЕНО. ПОГЛЕДНЕТЕ НАДОЛУ — ЧЕТИРИКРАТНО ЩЕ УВЕЛИЧА ИЗОБРАЖЕНИЕТО НА МОНИТОРИТЕ.

Дори на Роланд се зави свят, когато земята под тях сякаш се повдигна. Никога досега не беше виждат толкова ужасяваща гледка… въпреки че през живота си се беше натъквал на грозни картини. Огромното пространство като че беше овъглено в резултат на някакво кошмарно събитие — може би катастрофалният катаклизъм, който беше причинил потъването на земните маси. Повърхността се беше превърнала в черно стъкло, застинало във формата на ниски хълмове и на плитки долини. Няколко изродени дървета протягаха към небето голите си клони, които сякаш се опитваха да се вкопчат в пътешествениците като пръсти на безумци. Тук-там от черното стъкло стърчаха керамични тръби. Някои не функционираха, но в други проблясваше призрачна синьо-зелена светлина, като че в земните недра продължаваха да горят гигантски пещи. Между тръбите кръжаха странни същества, подобни на птеродактили, и от време на време се нахвърляха едно върху друго. Цели ята от тези птици без пера летяха над тръбите и очевидно се грееха на топлия въздух, излизащ от подземията, където горяха вечните огньове.

Прелетяха над зигзагообразна пукнатина, напомняща на корито на пресъхнала река. По дъното й минаваше яркочервена нишка, която пулсираше като артерия. От нея се разклоняваха по-малки пукнатини и Сузана, която беше почитателка на Толкин, си помисли: „Ето какво са видели Фродо и Сам, когато са стигнали до центъра на Мордор. Това са пукнатините на смъртта.“

Внезапно изригна огнен фонтан и във въздуха полетяха горещи скални отломки и пръски разтопена лава. За миг пътниците си помислиха, че ще бъдат обгърнати от пламъците. Джейк изпищя, вдигна крака и притисна Ко към гърдите си.

— НЕ БОЙ СЕ, МАЛКИ СЛЕДОТЪРСАЧО — провлечено заговори Джон Уейн. — НЕ ЗАБРАВЯЙ, ЧЕ ОНОВА, КОЕТО ВИЖДАШ, Е СИЛНО УВЕЛИЧЕНО.

Пламъкът угасна. Скалните отломки, някои от които бяха големи колкото къщи, безшумно падаха на земята като гигантски топчета от градушка.

Сузана беше като хипнотизираш от ужасяващата гледка; усещаше, че тъмната страна на личността й, която се наричаше Дета Уокър, не само наблюдаваше кошмарните картини, а им се наслаждаваше. В известен смисъл това беше светът, който Дета непрестанно бе търсила, действително съществуващият противовес на болното й съзнание и на самотата й. Голите хълмове на север и на изток от Западното море; горите около портата на Мечката; безплодните равнини на северозапад от Сенд — всичко това бледнееше в сравнение с тази неописуема, безкрайна сцена на опустошение. Бяха навлезли в необятната пустош — от всички страни ги обкръжаваше мъртвата равнина.