Стивън Кинг - Пустош

— Да му се не види! Забравихме инвалидната количка. Еди я прегърна и промълви:

— Прекалено късно е, скъпа.

В този момент Блейн бавно потегли, напускайки Гарата за пръв път от десет години… и за последен път през предългото си съществуване.

— ВАГОНЪТ ЗА БАРОНИ Е СНАБДЕН С ПРЕКРАСНО ПРИСПОСОБЛЕНИЕ ЗА НАБЛЮДЕНИЕ. ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДА ГО ВКЛЮЧА?

Джейк погледна към Стрелеца, който сви рамене и кимна.

Онова, което последва, беше толкова невероятно, че всички смаяно замълчаха… макар че Роланд, който не разбираше от модерните технологии, ала през целия си живот се беше сблъсквал с чудеса, не беше изумен. В стените не се появиха прозорци; цялата кабина — подът, таванът и стените — отначало остана млечнобяла, после прозрачна, а накрая напълно изчезна. За пет секунди Блейн сякаш се стопи и пътниците изпитаха усещането, че стремително се носят из улиците без всякаква помощ или поддръжка.

Сузана и Еди се прегърнаха като деца, върху които връхлита див звяр. Ко излая и заби нокти в гърдите на Джейк, който изобщо не му обърна внимание. Беше се вкопчил в страничните облегалки на креслото и се оглеждаше с широко отворени очи. Първоначалният му страх беше заменен от изумление и възторг.

Мебелите бяха по местата си, както и барът, клавесинът и ледената скулптура, която Блейн беше сътворил, за да ги приветства. Ала всичко това сякаш кръжеше на двадесетина метра над залетия от поройния дъжд център на Луд. Близо до Джейк летяха седналите на канапето Еди и Сузана, на два метра вляво от него в синьо кресло хвърчеше Роланд, а прашните му износени ботуши като че висяха във въздуха над руините по градските улици.

Джейк усещаше килима под краката си, но зрението му се опитваше да го убеди, че подът е изчезнал. Обърна се и видя как тъмният процеп в каменната стена на Гарата постепенно се отдалечава.

— Еди, Сузана, ще се поразходя.

Изправи се на крака и придържайки Ко, който се беше пъхнал под ризата му, бавно пристъпи към празното пространство. Необходимо му бе огромно усилие на волята, за да направи първата крачка, тъй като зрението му подсказваше, че между летящите предмети няма нищо, но щом стъпи на невидимия под и го усети под краката си, задачата му се улесни. На Еди и Сузана се стори, че момчето крачи по въздуха, докато от двете му страни се мяркат мръсните и разрушени сгради.

— Престани, малкия — изстена младежът. — Повдига ми се, като те гледам.

Джейк предпазливо извади животинчето от пазвата си, остави го долу и му прошепна:

— Всичко е наред. Погледни.

— Ни — повтори зверчето, но когато погледна долу и видя градския парк, над който преминаваха в момента, уплашено се дръпна и се покатери върху мокасините на момчето.

Джейк впери поглед в далечината и забеляза как еднорелсовата линия постепенно се извисяваше над зданията и изчезваше, обгърната от дъждовната пелена. Отново извърна очи надолу, но видя само улици и облаците, надвиснали над града.

— Защо не виждам релсата под нас, Блейн?

— ИЗОБРАЖЕНИЯТА, КОИТО ВИЖДАШ, СА СЪЗДАДЕНИ С ПОМОЩТА НА КОМПЮТЪР. КОМПЮТЪРЪТ „ИЗТРИВА“ ИЗОБРАЖЕНИЕТО НА РЕЛСАТА В ДОЛНИЯ СЕКТОР, ЗА ДА НАПРАВИ ГЛЕДКАТА ПО-ПРИЯТНА И ДА ПОДСИЛИ ИЛЮЗИЯТА, ЧЕ ПЪТНИЦИТЕ ЛЕТЯТ.

— Невероятно е — промълви Сузана. Страхът я беше напуснал и тя любопитно се оглеждаше. — Все едно, че сме върху летящо килимче. Струва ми се, че всеки момент вятърът ще разроши косата ми…

— АКО ЖЕЛАЕШ, МОГА ДА СЪЗДАМ И ТОВА УСЕЩАНЕ; В СЪСТОЯНИЕ СЪМ ДА ДОБАВЯ И ВЛАЖНОСТ… ЗА ПО-ГОЛЯМА ПРАВДОПОДОБНОСТ И В СЪОТВЕТСТВИЕ С АТМОСФЕРНИТЕ УСЛОВИЯ. НО ЩЕ СЕ НАЛОЖИ ДА СЕ ПРЕОБЛИЧАТЕ.

— Не, благодаря, Блейн. С илюзиите не бива да се прекалява.

Движеха се сред небостъргачи, които напомниха на Джейк за Уолстрийт в Ню Йорк. Когато отново се озоваха на открито, линията се спусна надолу, за да премине под някакъв мост. В този момент забелязаха пурпурния облак и тълпите от хора, опитващи се да избягат от него.

— Блейн, какво е това? — възкликна Джейк, макар вече да се досещаше.

Блейн зловещо се изсмя, ала не отговори.

Пурпурният дим излизаше от решетките на тротоарите и през счупените прозорци на зданията, отдавна напуснати от обитателите си, но най-големите количества бълваха от люкове като онзи, през който Гашър се беше спуснал в подземието. Металните капаци бяха отнесени от експлозията, която пътниците бяха чули, докато се качваха на влака. Четиримата ужасено наблюдаваха как газът изпълваше булевардите и се разпространяваше по затрупаните със смет странични улички. Малцината обитатели на града, които не искаха да умрат, тичаха пред пурпурния облак като стадо подплашени животни. Ако се съдеше по цвета на забрадките им, повечето бяха от Младите, но момчето забеляза и няколко души с жълти кърпи. Пред лицето на смъртта всички бяха забравили старата вражда.