Стивън Кинг - Пустош

Пурпурният облак догони онези, които се движеха най-бавно — предимно старци, неспособни да тичат. Те падаха на земята, хващаха се за гърлата и безмълвно крещяха, когато вдишваха газа. Джейк забеляза как лицето на едного се изкриви в агония, как очните кухини се напълниха с кръв… Побърза да извърне поглед.

Напред еднорелсовата линия се губеше сред обгръщащата ги пурпурна мъгла. Когато навлязоха в смъртоносния облак, младежът потръпна и затаи дъх, но, разбира се, преминаха благополучно и смъртоносният газ не проникна в купето. На Еди му хрумна, че да наблюдаваш улиците на ширналия се под тях град, бе все едно да гледаш към ада през разноцветно стъкло.

Сузана притисна глава към гърдите му.

— Върни стените на мястото им, Блейн — промълви Еди. — Не искаме да гледаме този ужас.

Ала Блейн не отговори и те продължиха да летят с „вълшебното килимче“. Облакът вече се разкъсваше, в небето кръжаха пурпурни струйки дим. В този район на града сградите бяха по-ниски и построени нагъсто. Улиците напомняха на хаотични проходи между зданията. Тук-там цели квартали бяха изгорели до основи, и то отдавна, тъй като развалините бяха обрасли с висока трева, която след години е поникнала на мястото на някогашния град. „Както джунглата е погълнала великите цивилизации на инките и маите — помисли си Еди. — Колелото на КА се върти, а светът се променя.“

Отвъд сградите на бедняшкия квартал (младежът беше сигурен, че това действително е бил най-бедният квартал в града) проблясваше някаква стена, а Блейн се движеше право към нея. Когато се приближиха, видяха квадратен отвор в белия камък, а линията се скриваше в него.

— МОЛЯ, ПОГЛЕДНЕТЕ КЪМ ПРЕДНАТА ЧАСТ НА КАБИНАТА — обади са Блейн.

Пътешествениците се подчиниха… внезапно стената се появи — тапицирана в синьо окръжност, която сякаш висеше в празното пространство. Нямаше врата; ако съществуваше вход от купето в кабината за управление, то младежът не го виждаше. Докато смаяно се взираха в стената, правоъгълен участък от нея потъмня, преминавайки във виолетов, сетне в черен цвят. След миг правоъгълникът беше прорязан от яркочервена зигзаговидна линия, напомняща на мълния. По нея пробягваха виолетови точки; още преди до точките да се появят названия, Еди разбра, че това е карта на маршрута, по нищо неразличаваща се от онези, които са окачени по стените на нюйоркските метростанции и в самите мотриси. Мигаща зелена точка обозначаваше Луд, откъдето влакът започваше пътуването си, а с друга беше обозначен последният пункт по маршрута му.

— ПРЕД ВАС Е КАРТАТА НА НАШИЯ МАРШРУТ. ВЪПРЕКИ ЧЕ ЛИНИЯТА НА МЕСТА ПРАВИ ЗАВОИ, ЩЕ ЗАБЕЛЕЖИТЕ, ЧЕ ПЪТЯТ СЕ ДВИЖИ НА ЮГОЗАПАД, СЛЕДВАЙКИ ПЪТЕКАТА НА ЛЪЧА. ЦЯЛОТО РАЗСТОЯНИЕ Е МАЛКО ПОВЕЧЕ ОТ ОСЕМ ХИЛЯДИ КОЛЕЛА… ИЛИ ОСЕМ ХИЛЯДИ И ЧЕТИРИСТОТИН КИЛОМЕТРА, АКО ПРЕДПОЧИТАТЕ ТАЗИ ЕДИНИЦА ЗА ИЗМЕРВАНЕ. НЯКОГА МАРШРУТЪТ БЕШЕ ПО-КРАТЪК, НО ТОВА БЕ ПРЕДИ ВСИЧКИ ВРЕМЕННИ ЗАКОНОМЕРНОСТИ ДА ЗАПОЧНАТ ДА СЕ РАЗПАДАТ.

— Какво означават тези… „временни закономерности“? — попита Сузана.

Блейн отново злобно се изсмя, но не благоволи да й отговори, а продължи „лекцията“ си:

— ТЪЙ КАТО СЕ ДВИЖА С МАКСИМАЛНА СКОРОСТ, ЩЕ ДОСТИГНЕМ КРАЙНАТА ТОЧКА НА МОЯ МАРШРУТ СЛЕД ОСЕМ ЧАСА И ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТ МИНУТИ.

— Скоростта му е над деветстотин километра в час — смаяна прошепна Сузана. — Боже мой!

— НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ РЕЛСАТА ПО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА МАРШРУТА Е НА МЯСТОТО СИ. ИЗМИНАХА ДЕВЕТ ГОДИНИ И ПЕТ МЕСЕЦА ОТ ПОСЛЕДНОТО МИ ПЪТУВАНЕ, ЕТО ЗАЩО НЕ ЗНАМ КАКВО Е СЪСТОЯНИЕТО НА ЖЕЛЕЗНИЯ ПЪТ.

Стената откъм югоизточната страна на града постепенно се приближаваше. Бе висока, а горната й част беше ерозирала и от нея се търкаляха камъчета. По продължението й лежаха скелети — хиляди мъртви жители на Луд. Отворът, към който бавно се движеше Блейн, беше с дълбочина около шест метра, а дървената естакада, поддържаща линията, беше почерняла, като че някой се беше опитал да я взриви или да я изгори.

— Какво ще правим, ако някъде линията е прекъсната? — поинтересува се Еди. Внезапно осъзна, че всеки път, когато се обръщаше към Блейн, повишаваше глас, сякаш говореше по телефон и връзката беше лоша.

— ПРИ СКОРОСТ ДЕВЕТСТОТИН И ШЕЙСЕТ КИЛОМЕТРА В ЧАС, АКО ЛИНИЯТА Е ПРЕКЪСНАТА, ЩЕ СЕ СБОГУВАМЕ С ТОЗИ СВЯТ, ПРИЯТЕЛИ.

— Я престани — сопна се младежът. — Не мога да повярвам, че съвършена машина като теб не е в състояние да следи състоянието на релсовия път.

— ЕДНО ВРЕМЕ МОЖЕХ — отвърна Блейн, — НО КОГАТО ПОТЕГЛИХМЕ, УНИЩОЖИХ ТЕЗИ СЕНЗОРИ.