Стивън Кинг - Вълците от Кала

Калахан отпусна ръка. Ако Джейк не я беше хванал, книгата вероятно щеше да падне.

— Имал си такава, нали? — попита Еди. — Имал си такава кърпичка.

— Франки Фойл ми я подари — прошепна Калахан. — В семинарията. И Дани Глик… аз го опях; мисля, че ви казах. Тогава всичко сякаш се промени. Но това е роман. Измислица. Как… как е възможно… — Той изведнъж закрещя; прозвуча като призрачните гласове от бездната:

— По дяволите, аз съм РЕАЛНО СЪЩЕСТВУВАЩ ЧОВЕК!

— Ето тази част, където вампирът счупва кръста ти — докладва Джейк. — „Най-после се срещнахме!“, усмихна се Барлоу. Лицето му излъчваше сила и интелигентност; имаше остри черти и изглеждаше заплашително — но когато се обърна, сякаш…

— Спри — промълви Калахан. — Заболя ме главата.

— Тук пише, че лицето му приличало на таласъма, който като дете си си представял, че живее в скрина. На господин Флип.

Калахан пребледня като мъртвец:

— На никого не съм казвал за господин Флип, дори на майка си. Това не може да е само книга. Просто не може.

— Книга е — настоя Джейк.

— Я да си изясним нещо — намеси се Еди. — Като дете ти наистина си си представял този господин Флип и наистина си си помислил за него, когато си се изправил срещу вампира Барлоу. Така ли е?

— Да, но…

Еди се обърна към Стрелеца:

— И ти мислиш, че това ще ни заведе при Сузана, така ли?

— Да. Достигнахме сърцето на една голяма загадка. Може би на най-важната голяма загадка. Чувствам, че Тъмната кула е толкова близо, та почти можем да я докоснем. А ако Кулата е близо, ще можем да намерим и Сузана. Калахан трескаво разгръщаше книгата; Джейк надничаше над рамото му.

— И знаеш как да отвориш вратата, така ли? — настоя Еди.

— Да — отвърна Роланд. — Нуждая се от помощ, но мисля, че хората от Кала Брин Стърджис ни дължат една малка услуга, не смяташ ли?

Еди кимна:

— Добре тогава. Нека да ти кажа едно нещо: почти съм сигурен, че съм виждал името на Стивън Кинг поне веднъж.

— На таблото със специалитетите — намеси се Джейк, без да вдига очи от книгата. — Да, сега си спомням. Беше на таблото със специалитетите при първия ни тодаш.

— Какви специалитети? — намръщи се Роланд.

— Таблото пред книжарницата на Тауър — обясни Еди. — Беше на витрината, спомняш ли си? Нещо като меню на „Ресторанта за мисълта“.

Роланд кимна.

— Слушайте! — възкликна Джейк и този път вдигна поглед от книгата. — Името беше на таблото, когато с Еди се пренесохме в тодаш, но го нямаше при първото ми влизане в магазина. Когато Дипно ми обясни гатанката за реката, на таблото имаше друго име. Променило се е точно като името на авторката на „Чарли Пуф-паф“.

— Това не може да е книга — промълви Калахан. — Аз не съм измислица… нали?

— Роланд — проговори Еди.

Стрелеца се обърна към него.

— Трябва да я намеря. Не ме интересува кой съществува и кой — не. Не ми дреме за Калвин Тауър, Стивън Кинг или папата. Докато съм жив, само тя има значение. Трябва да открия жена си. — И добави шепнешком: — Помогни ми, Роланд.

Роланд взе книгата с лявата си ръка. С дясната докосна вратата.

„Ако още е жива — помисли си. — Ако я намерим и ако пак дойде на себе си. Ако, ако, ако.“

Еди го стисна за лакътя:

— Моля те! Моля те, не ме карай да я търся сам. Толкова я обичам. Помогни ми да я намеря!

Роланд се усмихна. Лицето му сякаш се подмлади. Сякаш засвети в мрачната пещера. Цялата древна мощ на Елд бе в тази усмивка: силата на Бялото.

— Да — обяви накрая. — Тръгваме.

После повтори, сякаш да затвърди вярата им на това зловещо място:

— Да.

Бангор, Мейн

15 декември 2002 г.

Влиянието на американските уестърни върху сюжета на „Тъмната кула“ е повече от ясно; разбира се, последната дума в името на Кала не е случайна. Трябва обаче да отбележа, че поне двама от вдъхновителите ми не са американци. Серджо Леоне („Шепа долари“, „За един пробит долар“, „Добрият, лошият, злият“ и др.) е италианец. Акира Куросава („Седемте самураи“) е японец. Биха ли съществували книгите от тази поредица без филмовото влияние на Куросава, Леоне, Пекинпа, Хауард Хоукс и Джон Стърджис? Вероятно без Леоне — не. Но без останалите щеше ли да има Леоне?

Дължа също благодарности на Робин Фърт, който ми даваше всякаква информация, от която се нуждаех; и, разбира се, на жена ми Табита, която продължава търпеливо да ми осигурява светлина и пространство, от които се нуждая, за да си върша добре работата.