Стивън Кинг - Вълците от Кала

Бяха бързи, но Мия беше по-бърза. Намериха количката на малко повече от километър след раздвояването на пътеката. Тя беше бутала колелата с всички сили, за да се придвижи по неравния терен. Накрая количката бе станала неизползваема. Истинско чудо беше, че е стигнала толкова далеч.

— Шибан комала — измърмори Еди.

Втренчи се в очуканата инвалидна количка. После вдигна глава, събра длани като фуния пред устата си и изкрещя:

— Сузана, не се оставяй! Съпротивлявай се! Идваме!

Избута количката встрани и продължи напред, без да се интересува дали останалите го следват.

— Тя не може да се добере до пещерата, нали? — попита Джейк. — Така де, та тя няма крака.

— Не си убеден в това, нали? — сряза го Роланд.

Джейк понечи да каже нещо, но се отказа.

— Какво ще прави там? — попита Калахан.

Роланд се обърна, изгледа го хладно и отвърна:

— Ще отиде някъде другаде. Сигурно вече сам се досещаш. Хайде.

— Луд ли си? Да не ти се е разхлопала дъската след битката?

— Ако я оставим на мира, може да свърши работата и да си тръгне — предположи Роланд, но сам се съмняваше в думите си.

— Да, ще си свърши работата. Първо, да роди детето. После да убие жена ми.

— Това ще е самоубийство.

— Да, но може да го стори. Трябва да я настигнем.

Роланд рядко се предаваше, но когато се наложеше, умееше да го прави с достойнство. Погледна Еди в очите и каза:

— Добре, но трябва да внимаваме. Тя ще се съпротивлява. Готова е да убие, за да се измъкне. Най-вече теб.

— Знам.

Еди погледна нагоре по пътеката, но след няколкостотин метра тя завиваше и се скриваше зад склона. После правеше нов завой и пак почваше да криволичи от тяхната страна точно под пещерата. По цялото и протежение не се виждаше никой, но какво от това? Тя можеше да е навсякъде. На Еди му хрумна, че може изобщо да не е тръгвала нагоре, че може да е оставила количката само за заблуда.

„Не ми се вярва — помисли си. — В тази планина има милион дупки, но ако е решила да се скрие в някоя от тях…“

Калахан и Джейк ги бяха настигнали и гледаха Еди с очакване.

— Хайде — каза той. — Не ме интересува коя е тя, Роланд. Ако четирима здрави мъже не могат да се справят с една саката жена, по-добре да се гръмнем.

Джейк леко се усмихна:

— Поласкан съм. Нарече ме мъж.

— Само да не си вирнеш носа сега. Да тръгваме.

Роланд настигна Еди. Постави ръка на рамото на младежа, но той я отблъсна. На втория път Еди неохотно се обърна и погледна своя дин. Роланд видя петна кръв по ризата му. Почуди се дали са от Бени, от Маргарет или и от двамата.

— Ако Мия е поела властта над тялото и, може би е по-добре да я оставим сама за известно време.

Еди и Сузана говореха и мислеха един за друг като съпрузи, но той някак си нямаше възможност да и купи венчална халка от скъп бижутериен магазин. Някога бе имал доста хубав абитуриентски пръстен, но го беше изгубил на Кони Айланд през лятото на седемнайсетата си година, лятото на Мери Джийн Собиески. По време на съвместното им пътуване от Западното море насам обаче Еди бе открил в себе си талант на резбар („дялкай си с чекийката, чекиджийо“, би казал великият мъдрец и непоправим наркоман) и беше изработил за любимата си прекрасен пръстен от дърво, лек и здрав. Сузана носеше украшението на връвчица между гърдите си.

Намериха го на пътеката. Еди го взе, погледна го мрачно и го сложи на врата си.

— Гледайте — възкликна Джейк.

Обърнаха се, накъдето сочеше. В рядката тревица край пътеката имаше следи. Не човешки, нито животински. Следи от три колела, които навяха на Еди мисли за детско велосипедче. Е, и какво от това?

— Хайде — подкани ги той и се запита колко пъти вече е изрекъл тази дума, откакто бяха забелязали отсъствието на Сузана.

Почуди се също колко още щяха да го следват, ако продължава да я повтаря. Не че имаше значение. Той щеше да продължи, докато си я върне или докато умре. Толкова беше просто. Най-много го плашеше бебето… мъничето. Ами ако се обърнеше срещу нея? Това му се струваше много вероятно.

— Еди.

Еди извърна очи към Стрелеца и направи характерния нетърпелив жест на Роланд, когато искаше да побързат.

Роланд посочи следите отстрани:

— Това е някакъв мотор.

— Ти чу ли бръмчене?

— Не.

— Тогава не можеш да си сигурен.

— Да, но съм. Някой я е закарал. Или нещо.

— Не можеш да си сигурен, по дяволите!