Стивън Кинг - Вълците от Кала

— Безумно или не, аз знам какво са, Еди. Или поне откъде са дошли. От „Марвъл комикс“.

По лицето на Еди се изписа върховно облекчение. Той се наведе и целуна Джейк по бузата. Момчето леко се усмихна. Не беше много, но бе добро начало.

— Да, „Човекът паяк“ — възкликна Еди. — Като дете не можех да се наситя на тези комикси.

— Аз не съм ги купувал, но Тими Мучи в боулинг-залата имаше огромна колекция: „Човекът паяк“, „Вълшебната четворка“, „Капитан Америка“, всички. Тези тук… — …са като от „Доктор Гибел“.

— Да. Ако не са точни копия, вероятно маските им са преработени, за да приличат повече на вълци, но иначе… същите зелени качулки, същите зелени наметала. Да, Доктор Гибел.

— А прехващачите „Снич“? Чувал ли си за този Хари Потър?

— Не. А ти?

— Не, но веднага ще ти кажа защо. Защото „сничовете“ са от бъдещето. Може би от някой комикс, който ще излезе през 1990-а или 1995-а. Разбираш ли ме?

Джейк кимна.

— Всичко е деветнайсет, нали?

— Да — съгласи се момчето.

Еди се огледа:

— Къде е Сюз?

Преди обаче да се заемат с търсене на Сузана Дийн (а тогава вероятно вече бе твърде късно), първите празнуващи хора от града се появиха. Еди и Джейк бяха подхванати от тълпата — всеки искаше да ги прегърне, целуне, да им стисне ръката, да се смее с тях, да плаче на рамото им, да им благодари, благодари и така до безкрай.

Десетина минути след идването на основната група от града Росалита плахо се приближи до Роланд. Стрелеца много се радваше да я види. Ибън Тук го беше хванал за ръцете и не спираше да повтаря колко са сгрешили двамата с Телфорд, колко ужасно и жестоко са се излъгали и как, когато дойдело време да си тръгват, той щял да ги екипира от глава до пети с всичко необходимо, без да им вземе дори стотинка.

— Роланд!

Стрелеца се извини, хвана Росалита за ръцете и двамата се отдалечиха. Вълците бяха разпръснати навсякъде и радостните хора безмилостно ограбваха труповете им. Всяка минута прииждаха нови граждани.

— Роса, какво има?

— Вашата приятелка. Сузана.

— Какво?

Роланд се намръщи и се огледа. Не видя Сузана, дори не си спомняше кога за последно я е зърнал. Когато даваше на Джейк цигарата ли? Толкова отдавна? Така му се струваше.

— Къде е тя?

— Точно това е проблемът. Не знам. Затова погледнах във фургона, с който дойде, като си мислех, че е влязла да си почине. Или че може би е припаднала. Но я нямаше. Освен това… количката е изчезнала.

— Богове! — изръмжа Роланд и се плесна по бедрото. — О, богове!

Росалита уплашено се отдръпна.

— Къде е Еди? — попита Стрелеца.

Тя посочи. Еди бе заобиколен от ликуващи хора и Роланд надали щеше да го забележи, ако не беше качил едно момченце на раменете си — Хедон Джафърдс, усмихнат до уши.

— Дали да го тревожим? — несигурно попита Росалита. — Може би се е оттеглила за малко, за да се съвземе.

„Оттеглила се е, и още как“ — помисли си Роланд. Сърцето му се свиваше. Сякаш го обгръщаше мрак. Да, беше се оттеглила. И той знаеше коя е заела мястото и. Бяха се разсеяли след битката… покрай скръбта на Джейк… поздравленията… объркването и радостта…, но това не беше оправдание.

— Стрелци! — изкрещя той и ликуващата тълпа бързо утихна.

Ако се беше загледал по-внимателно, Роланд щеше да съзре страха в очите им. Това нямаше да го учуди; хората винаги се боят от онези, които носят големи патлаци. Сега, след края на битката, те бяха готови да им осигурят едно последно пиршество, може би една последна вечер на любовни ласки, а после да ги изпратят по пътя им и отново да се заемат с работите си.

„Е — помисли си Роланд, — скоро ще се махаме. Всъщност един от нас вече си тръгна. О, богове!“

— Стрелци, при мен! При мен!

Еди дотича пръв.

Огледа се и попита:

— Къде е Сузана?

Роланд посочи скалистите, насечени от сухи дерета склонове, после нагоре към тъмната дупка под самия връх на планината.

Еди Дийн пребледня.

— Това е Пещерата на портала. Нали?

Роланд кимна.

— Топката… Черната тринайсетица… Сузана не искаше да се приближава до нея, когато беше в църквата на Калахан.

— Не. Но сега Сузана няма думата.

— Мия? — попита Джейк.

— Да. — Роланд се загледа в далечната пещера. — Мия е отишла да роди детето си. Мъничето.

— Не! — възкликна Еди. Хвана Роланд за ризата; около тях хората стояха смълчани. — Роланд, кажи, че не е истина.

— Да тръгваме и да се надяваме, че не сме закъснели — нареди Стрелеца.

Чувстваше обаче, че с твърде късно.