Стивън Кинг - Вълците от Кала

— Не! — изкрещя Еди и сграбчи кристалната топка с гравираната роза. Тя не се завъртя. Не поддаде дори милиметър.

Елмър Чеймбърс заговори от мрака: — Ако беше по-бърз, сине, щеше да спасиш приятеля си. Ти си виновен.

— Не е истински, Джейк — каза Еди и потърка розата. По пръста му се полепи прах. Вратата стоеше, сякаш не само неоткрита, а и неизползвана от векове. — Това просто е ехо от най-лошите мисли, които минават през главата ти.

— Винаги съм те мразила, самонадеян скапаняко! — победоносно извика Дета от бездната. — Цяло щастие е, че се отървах от теб!

— Ето, сам виждаш — добави Еди и посочи с палец към дупката.

Джейк кимна, блед и замислен.

Роланд отново се беше заел с книгите на Тауър.

— Роланд? — Еди се опита да скрие раздразнението и да внесе поне малко шеговита нотка. — Отегчаваме ли те?

— Не.

— Ами тогава защо не зарежеш тези книги и не ми помогнеш да отворим вра…

— Знам как да я отворя — прекъсна го Роланд. — Първият въпрос е — къде ще ни отведе, след като топката я няма? Вторият е: къде искаме да отидем? При Мия или в градчето, където Тауър и приятелят му се крият от хората на Балазар?

— При Сузана! — изкрещя Еди. — Ти слушаш ли изобщо тези гласове? Те казаха, че детето е канибал! Може би в този момент жена ми ражда чудовище и ако си мислиш, че има по-важно от това…

— Кулата е по-важна. И някъде зад тази врата има един мъж на име Тауър. Той е собственик на един празен парцел, на който расте една роза.

Еди го изгледа неразбиращо. Джейк и Калахан също. Роланд отново се обърна към шкафчето. То наистина изглеждаше странно в полумрака.

— Тези книги са негови — продължи Стрелеца. — Рискува всичко, за да ги спаси.

— Защото е маниак.

— Да, но всичко и всички служат на ка и Лъча.

Роланд взе една книга от горната полица. Еди забеляза, че беше сложена с гърба назад, което никак не беше в стила на Калвин Тауър.

Роланд задържа книгата, сякаш се колебаеше на кого да я даде. Погледна Еди… погледна Калахан… накрая я даде на Джейк и нареди:

— Прочети ми какво пише отпред. От думите от вашия свят ме заболява главата. Виждам буквите, но мозъкът ми отказва да ги осмисли.

Джейк не го слушаше; беше заковал поглед в корицата с рисунка на малка селска църквица при залез. Калахан се беше приближил до вратата, за да я огледа по-добре. Накрая момчето вдигна поглед:

— Ама… Роланд, това не е ли градчето, за което ни разказа Татко Калахан? Онова, където вампирът счупил кръста му и го накарал да пие от кръвта му?

Калахан се извъртя рязко:

— Какво?

Джейк му подаде книгата.

Калахан я дръпна от ръката му.

— „Сейлъмс Лот“ — прочете. — „Роман от Стивън Кинг“. — Погледна Еди, после Джейк. — Чували ли сте за него? Не е от моето време, не ми е познат.

Джейк поклати глава.

Еди понечи да последва примера му, но изведнъж забеляза нещо:

— Тази църква. Прилича на Градското събрание на Кала. Като близнаци са.

— Прилича и на методистката църква в Ийст Стоунхам, построена през 1819 година — отбеляза Калахан. — Затова пред полагам, че става дума за тризнаци.

Собствените му думи обаче му прозвучаха глухо и далечно, като гласовете от дъното на бездната. Изведнъж всичко му се стори фалшиво, нереално. Той почувства деветнайсет.

„Не може да бъде — мислеше си. — Сигурно е съвпадение. Нали е роман, значи…“

Изведнъж му хрумна нещо и той усети облекчение. Беше временно облекчение, но все пак бе нещо. Хрумна му, че понякога хората пишат измислени истории за съществуващи места. Сигурно това беше отговорът. Трябваше да е това.

— Виж на сто и деветнайсета страница — каза Роланд. — Успях да прочета нещо, но много малко разбрах. Почти нищо. Калахан отвори на съответната страница и прочете:

— „По време на обучението му в семинарията един приятел на отец…“

Млъкна и бързо започна да преглежда следващите изречения.

— Продължавай — подкани го Еди. — Чети, отче, или ще ти взема книгата.

Калахан бавно продължи:

— „…един приятел на отец Калахан му беше подарил кърпичка с богохулна бродерия. Навремето това му се беше сторило дяволски смешно, но с годините му изглеждаше все по-вярно и по-малко богохулно: «Господ да ми даде МЪДРОСТ, за да приема онова, което не мога да променя, УПОРСТВО, за да променя онова, което мога, и КЪСМЕТ, за да не се прецаквам твърде често.» И това — избродирано с готически шрифт на фона на изгряващо слънце. Сега пред гроба на… пред гроба на Дани Глик той отново… той отново се сети за този стар девиз…“