Лейни Тейлър - Дни на кръв и звездна светлина

– Ангели – изпъхтя Зузана, останала без дъх, ококорена и пребледняла. – Мили боже, Кару, в небето. Стотици. Стотици . Светът. Направо. Пощуря .

Мик тичешком заобиколи камионетката откъм Зузана и се закова на място. Кару дочу зад гърба си шум, сякаш сипеят беше тръгнал надолу, и разбра, че химерите се събират зад нея.

После... усети горещина. Зузана, която гледаше над рамото ѝ, ахна.

Горещина .

Кару се обърна назад и там беше Акива. В продължение на един дълъг миг тя виждаше единствено него. Даже Вълка се беше превърнал на бяло размазано петно, което си пробиваше път да заеме мястото си до нея. Акива се беше върнал и красивото му лице беше променено от разкаянието.

– Твърде късно – каза тя тихо, давайки си сметка, че този свят, който ѝ осигури убежище, даде ѝ изкуство, приятели и шанс за нормален живот, вече никога нямаше да бъде същият, независимо какво се случва от тук нататък.

Химерите, настръхнали от присъствието на врага, гледаха Тиаго, очаквайки знак от него, но той така и не дойде. Двойката серафими стояха на разстояние едно разтворено крило и тяхното митично ангелско съвършенство бе пълната противоположност на онова, което бяха "зверовете". Кару ги видя с очите на човек – армия от изчадия, които тя бе сътворила още по-чудовищни, отколкото самата природа ги беше направила. Даваше си сметка как ще ги види светът, ако полетят в битка срещу Доминиона: демони, кошмар, самото зло. Появата на серафимите можеше да се провъзгласи за чудо. Ами химерите?

За Апокалипсис.

– Не, още не е твърде късно – отвърна Акива. – Това е само началото. – Той постави длан върху сърцето си. Единствена Кару можеше да се досети какво означава този жест и, о, тя наистина знаеше – "Ние сме началото" – затова почувства как пламъчето на топлината трепти и в нейното сърце, сякаш той е поставил дланта си и върху него. – Елате с нас – продължи той. После се обърна към Тиаго, който стоеше до нея. Гласът му стана дрезгав, а очите му мятаха огън и жупел и Кару знаеше колко му бе трудно да се обърне директно към Вълка, но въпреки това той го направи. И каза:

– Можем да се бием заедно срещу тях. Аз също имам армия.

Киринските пещери. Две неспокойни армии кипят и се вълнуват. Само благодарение на дългите скални тунели и пръснатите зали, които ги държат далече една от друга, още не са се хванали гуша за гуша.

Извънбрачните се оплакват, че усещат омаломощаващата сила на хамсите дори през скалата. Ревенантите, белязани в черно с хладна пресметливост върху пръстите на врага, непрекъснато притискат длани в каменните стени, които ги делят. Това начало не е никак добро. Всяка от двете армии гори от жажда да се добере до противника и да го запрати в ледената пропаст под тях.

Акива убеждава братята и сестрите си, че магията на дяволското клеймо не може да проникне през камъка, но никой не желае да вземе думите му на доверие. Не изминава и час, без да съжали, че в този момент Хазаел не е до него.

– Досега да ги е накарал да играят заедно на зарове – казва той на Лираз.

– Поне музиката помага – отвръща тя.

Тя не говори за музиката на скалните тунели. Вятърните флейти ги преследват с еднаква сила, изтръгвайки и ангели, и химери от среднощните им кошмари по един и същи начин, а те дори не подозират колко общо има между тях. Извънбрачните сънуват земята на призраците, химерите – гробницата, в която са погребани душите на техните любими същества. Музиката на вятъра умиротворява единствено Кару. Това е приспивната песен от нейното детство и тя е изненадана колко дълбок и лишен от сънища е покоят ѝ през тези два дни тук.

Не и тази нощ обаче. Тя е в навечерието на битката и те са се събрали, общо няколко хиляди, в най-голямата от пещерите. Цигулката на Миг насища въздуха със соната от един друг свят и всички са притихнали заслушани.

"Един враг – са им казали техните командири. – Една цел."

Но само засега. Намеква се, а понякога се твърди и открито, че скоро това ще се промени – ще се преобърне – и отново ще бъдат оставени на воля да изливат омразата си едни срещу други, химери срещу серафими, серафими срещу химери. Надеждата – на Кару, на Вълка, на Акива и дори на Лираз – е, че взаимната им омраза ще се превърне в нещо друго, преди този ден да настъпи.

Всичко това прилича на някакво изпитание, при което е заложено на карта бъдещето на цял Ерец.

Главата на Зузана е върху рамото на Кару; Исса стои от другата ѝ страна. Вълка също не е далече – от ден на ден Зири се чувства все по-свободно в това тяло. Сега е полегнал назад, подпрян на лакти и видът му е изискан, контешки; жестокостта на предишния обитател напълно отсъства от изражението му, освен когато се сеща умишлено да я върне там, и усмивките му вече не са като научени по книга. Кару усеща погледа му върху себе си, но не му отвръща. Очите ѝ са приковани другаде – в другия край на пещерата, където Акива седи край друг лагерен огън, наобиколен от своите войници.