Лейни Тейлър - Дни на кръв и звездна светлина

Лираз сега беше съвсем различна. Сякаш от нея падаше пласт след пласт – изчезваше нейната суровост и непробиваемата броня, отвъд която не допускаше никого още откакто бяха деца. Обгърнала коленете си, с приведени рамене и смекчени от тъгата черти, огрени от огнените езици, тя изглеждаше уязвима. Млада. Сякаш на нейно място се бе появил друг човек.

– Той загина, за да ме защити – промълви тя. – Ако бях тръгнала с Яил, все още щеше да е жив.

– Не. Щяха да го обесят – каза Акива. – Теб така или иначе щяха да те отведат, а той щеше да погине от мъка, че те е предал. Така или иначе щеше да избере тази смърт.

– Но ако беше останал жив само още малко, можеше да избяга с нас. – Тя стоеше взряна в пламъците, които поглъщаха брат им, но сега отмести поглед, за да погледне Акива. – Акива, какво стори тогава? – Не го попита: "И защо не го направи навреме ?", но въпреки това неизреченият въпрос увисна помежду им.

– Не знам – отговори той на изречения и на неизречения въпрос, загледан в погребалния огън, който ставаше все по-яростен и жесток, оставяйки след себе си само пепел за урната, каквато нямаха.

Какво беше онова вътре в него, което му даде сила да стори подобно нещо и защо не се появи, когато най-много имаше нужда от него – не само да запази живота на Хазаел, но още преди години, за да спаси Мадригал. Дали годините, посветени в търсене на сиритхар , бяха го надарили с още по-силни магически умения? Или случилото се беше задействало от внезапно нахлулите спомени за майка му?

– Как мислиш, дали Яил е още жив? – попита Лираз.

Акива нямаше отговор и на този въпрос. Точно сега не искаше да мисли за Яил, но нямаше как да го избегне.

– Може би – предположи той. – И ако наистина е така...

– Надявам се да е жив.

Акива погледна сестра си. Непробиваемата броня още не се беше върнала. Тя все така изглеждаше млада и ранима. Каза го просто и тихо и Акива разбра. Част от него се надяваше на същото. Яил не заслужаваше толкова лека смърт, с каквато би го дарил взривът. Но в случай че беше жив, имаше още много какво да се направи.

Той стана на крака и се огледа. Измазани с глина стени, дървена врата, никакви стражи с насочени срещу тях хамси, за да ги поддържат немощни; това мрачно помещение не можеше да ги удържи задълго. Къде беше Вълка и защо допусна неговите пленници да отпочинат и да съберат сили?

А къде беше Кару? Заедно с Тиаго ли? Тази мисъл го преряза през средата като с нож. Акива не можеше да се отърси от спомена за онзи поглед, който проблесна между тях. Тъкмо този поглед го накара да се усъмни във всичко, което си мислеше, че знае за Кару.

– Мисля, че е време да си вървим. – И той протегна ръка към сестра си.

Досегашната Лираз би завъртяла подигравателно очи и би станала без

негова помощ. Сега обаче тя му позволи да я вдигне на крака. Но щом се изправи, тя застана като вкопана край погребалния огън на Хазаел, впила очи в жаравата.

– Имам чувството, че го изоставяме тук.

– Разбирам те – откликна Акива. Толкова дълго разстояние прелетяха, понесли мъртвото му тяло само и само да го оставят сега тук? Това им се виждаше немислимо. Той отново се огледа наоколо и зърна някаква стомна край вратата.

– Вода – каза му Лираз. – Жената ная я остави.

Акива отиде до стомната, вдигна я и я подаде на Лираз, после сам отпи голяма глътка от нея. Водата беше добра и вкусна и идваше тъкмо навреме, а когато свърши, той внимателно изсипа в стомната праха на Хазаел. Може да беше глупаво или противоестествено да пази останките му по такъв начин, но това някак му помагаше.

– Е, готово – каза.

– При пещерите ли отиваме? Другите сигурно си мислят, че сме загинали при взрива.

Навремето двамата с Мадригал се бяха уговорили да се срещнат в Киринските пещери, за да положат началото на своя бунт. Сега там го чакаха неговите братя и сестри от извънбрачните, а заедно с тях и едно бъдеще, което още не му се виждаше реално. Но чувството му за мисия оставаше същото: трябваше да довърши онова, което е започнал, да прекрати клането и да изгради – все някак – един нов живот. Но без Кару до него тази мечта му се виждаше като прашен път към равния хоризонт.

– Там отиваме – отвърна той. – Но преди това трябва да свършим нещо.

Лираз изпусна дълбока въздишка.

– Моля те, само кажи, че това не включва сбогуване.

Сбогуване . От тази дума го заболя. Най-малко от всичко искаше да каже "Сбогом!" на Кару. Спомни си тяхната първа нощ заедно, на бала на Войнолюбеца и по-късно в храма, когато шепнеха един на друг отново и отново "Здравей!" като някаква споделена тайна помежду им. Тази дума дойде на устните му първия път, когато я целуна. Това би ѝ казал и сега, ако можеше да получи онова, което иска. Здравей .