Но за да спечели ръката ѝ, се искаше да преодолее изпитание. Още две изпитания.
Посвети се на изпитанията с особена всеотдайност. "На колко хора в този свят им се отваря такъв шанс?" Изчадия, ангели, портали и това да станеш невидим – макар че му беше трудно да изпита истинска наслада от последното, заради многото "ах!" и "ох!", които го съпровождаха. Пък и колко хора някога изобщо са имали шанс да купят вероятно-античен-вероятно-сребърен пръстен за красивата си приятелка в някой древен кирпичен град в Северна Африка, да ядат сушени фурми от хартиена кесия и да гледат камилските мигли , в името на всички светии, и... ей, накъде се е втурнал всичкият този народ? !
Внезапно в тесния сокак се надигна вълна от трескаво препускане и крясъци на арабски и берберски или на някакъв друг език, който не беше нито чешки, нито английски, нито немски, нито френски. Мик зяпна в недоумение. Местните крещяха и бягаха във всички посоки, а вратите ги поглъщаха един по един, докато по тесните сокаци не остана никой друг, освен туристите. Туристите примигваха недоумяващо един срещу друг в облаците прах, който лека-полека се утаяваше, а зад къщните врати глъчката нарастваше.
Мик пъхна пръстена в джоба си и се обърна към Зузана, която все още седеше на сянка, но вече не рисуваше. Тя вдигна очи към него разтревожена.
– Какво става?
– Представа нямам. – Той се огледа. Няколко от домовете наоколо все още бяха обитаеми; той мерна яркото примигване на телевизор, когато една врата се отвори и после бързо се захлопна. Това му се видя такъв анахронизъм: телевизор на място като това... а после... после глъчката прерасна в писъци. Пронизителни писъци. В тях сякаш се смесваха радост и ужас.
Мик сграбчи ръката на Зузана – най-важната причина да живее – и я помъкна през улицата към мястото, където видя телевизора, за да разбере какво, по дяволите или в името на небесата, ставаше.
Когато Акива се съвзе, до него Лираз още спеше в мрака, макар, естествено, да не съществува пълен мрак там, където има серафим. Крилете им, макар и едва мъждукащи по време на изтощителния сън, даваха достатъчно светлина, която стигаше чак до гредите на високия таван над главите им и осветяваше отвесните, покрити с глина стени наоколо. Помещението беше просторно и без прозорци; не можеше да прецени дали навън е нощ, или ден. Колко ли дълго е спал?
Чувстваше се... укрепнал може би е твърде силна дума за случая, която блика от живот, а той изобщо не се чувстваше така, но все пак беше значително по-добре. Надигна се и седна.
Първото, което попадна пред очите му, бе неговият брат. Хазаел лежеше от другата страна на Лираз; тялото ѝ беше сгушено в неговото и в един миг Акива бе обзет от безумната надежда, че те тримата са отново заедно, че Кару все пак е възкресила брат им и сега Хазаел ще се надигне и ще започне да разправя небивалици за това какво е видял и правил, докато е бил лишена от тяло душа. Но тази надежда бързо изтля, както става с повечето надежди; на нейно място дойде разяждаща болка и Акива се почувства като същински глупак. Хазаел беше мъртъв, окончателно и за вечни времена. А вече започваха да се събират мухи и това не можеше да продължава повече така.
Събуди Лираз. Време беше да отдадат последна почит на брат си.
Прощаването не приличаше на обичайните церемонии, но и нищо не беше по обичая: войнишко погребение, в което тялото е и собствената си погребална клада. Общоприетите думи бяха безлични, затова ги промениха, за да подхождат на Хазаел.
– Той беше винаги гладен – подхвана Лираз – и понякога заспиваше на пост. Хиляди пъти избегна наказанието единствено благодарение на своята усмивка.
– Можеше да разприказва всекиго – продължи Акива. – Нито една тайна не оставаше скрита за него.
– Освен твоята – промърмори Лираз и истината в думите ѝ го ужили.
– Той заслужаваше истински живот – подхвана пак Акива. – Щеше да му се наслади и да го осмисли. Нямаше да остане нищо неизпитано и непреживяно от него. – "Той щеше да се ожени – помисли си. – Можеше да има деца." Акива дори си го представи – какъв можеше да бъде Хазаел, ако живееше в един по-добър свят.
– Никой не се е смял по-истински от него – каза Лираз. – Той правеше така, че смехът да изглежда лесна работа.
Смехът наистина би трябвало да е лесна работа, помисли си Акива, но с тях не беше така. Само да се бяха погледнали – черни длани и разчленени души. Той посегна към ръката на сестра си, тя я пое и стисна силно като дръжката на меч; сякаш животът ѝ зависеше от това. Болеше, но тази болка той лесно можеше да понесе.
Читать дальше