Лейни Тейлър - Дни на кръв и звездна светлина

– Ти имаш свой живот тук – каза той. – А може никога вече да не се върнеш обратно.

– Обратно? – Тя наклони главата си настрани като птица, същинска Мадригал. Стоеше пред него, насинена и със сенки под очите, дишаше трескаво и призоваваше последните останки от кураж като заклинание. С отметнатата назад коса линията на шията ѝ се открояваше още повече, сякаш някой художник е искал да покаже съвършеното изящество. Чертите на лицето ѝ също изпъкваха ясно – твърде измършавели, но все още белязани от мекота; от това сливане се раждаше самата красота. Очите ѝ поглъщаха светлината на свещите и искряха като малки животинчета и в този момент не можеше да има съмнение, че независимо от тялото, в което се помещава, нейната душа принадлежи на великия див свят на Ерец, ужасен и прекрасен, още необходен и неопитомен, дом за зверове и ангели, буревестници и морски змии, а неговата история тепърва предстоеше да бъде написана.

– Аз съм химера . Моят живот е там – каза тя с глас, който беше едновременно съскане, мъркане и стържене на острие в брус.

Акива усети как нещо струи из цялото му тяло, поток от чувства: любовен трепет и смразяващо страхопочитание, прилив на сили и изблик на надежда. Надежда . Надеждата наистина беше неизтребима, също като големите бръмбари щитоносци, които с години лежат неподвижно под пустинните пясъци, очаквайки наблизо да мине плячка. А какви основания имаше той за надежда?

"Докато си жив – беше казал той на Лираз, макар и сам да не си вярваше много, – винаги има шанс."

Ето че той беше жив, Кару – също, и двамата щяха да живеят в един и същи свят. Това може би беше най-крехкото основание за надежда изобщо – ние сме живи и в един и същи свят – но той се вкопчи в него, докато ѝ разказваше за намерението си най-напред да отлети за Самарканд и първо да изгори тамошния портал, преди да се върне обратно за този. Щеше му се да попита къде ще отидат сега бунтовниците, но не можеше. Не беше негова работа да знае. Те все още бяха врагове и заминеше ли оттук, Кару отново щеше да изчезне от живота му – задълго или завинаги, нямаше как да разбере.

– Колко време ти е нужно – попита той със свито гърло, – за да се оттеглиш?

Тя отново погледна към вратата и Акива почувства как го опърли бяс и ревност, защото знаеше, че тя ще отиде при Вълка, щом самият той си замине. Ще замислят следващия си ход заедно и накъдето и да поемат бунтовниците химери, Кару ще е с Тиаго, а не – никога вече – с него. Тогава самообладанието му се прекърши. Той тежко пристъпи към нея.

– Кару, как...? След всичко онова, което ти стори? – Той посегна да хване ръката ѝ, но тя се присви и отстъпи, кимвайки отсечено с глава.

– Недей.

Ръката му падна като отсечена.

– Не ти е дадено ти да съдиш – продума с ревностен шепот. Очите ѝ бяха огромни, плувнали във влага и отчаяно нещастни и той забеляза как ръката ѝ по навик посегна към гърлото, където навремето на връвчица висеше ядецът. Носеше го в първата им нощ заедно; разчупиха го, когато слънцето прогони зората и дойде време да се разделят; през следващите дни това се превърна в техен ритуал. Винаги на раздяла. И макар първоначалното желание през следващите дни и седмици да разцъфна в голямата мечта за един променен свят, в началото то бе съвсем скромно. В първата нощ желанието им бе много простичко: да се срещат отново.

Но сега ръката на Кару не откри нищо да виси на врата ѝ и тя я отпусна. После погледна решително Акива и хладно каза: "Сбогом".

С това сякаш се скъса и последната връзка помежду им. "Докато си жив, винаги има шанс." Шанс за какво? Това се питаше Акива, докато отново намяташе себе си и сестра си със заклинанието, което ги правеше невидими, и двамата поеха в нощта. Шанс, че нещата ще потръгнат на добре ли? Как завърши онзи разговор между него и Лираз в бойния лагер?

"Или да се влошат." Точно така беше. "Обикновено става по-зле."

Кару почувства заминаването на Акива така, както го усещаше всеки път: като студ. Неговата топлината беше като дар, който някой ѝ е дал и после го е отнел. Сега тя стоеше с гръб към прозореца, чувствайки се премръзнала, лишена и погубена. И гневна. Това беше някакъв детски, смехотворен гняв – изправена пред Акива, на нея ѝ се искаше да заудря с юмруци по гърдите му, а после да се прислони в него и ръцете му да я обгърнат.

Сякаш тъкмо той бе онова убежище, което тя винаги търсеше и никога не намираше.