Л. Смит - Силата

Той бавно и внимателно го пое от нея.

Изведнъж на Каси й се стори, че е фокусник, който всеки миг ще направи някакъв номер. „В ръкавите му няма нищо“, помисли си тя. „Само плът, която така или иначе не би трябвало да е там.“

Все още държейки висулката във въздуха, директорът се отдалечи от Каси. Огънят подскачаше и пукаше и Каси усети пулса си в гърлото и във върховете на пръстите си. „Не издържам повече“ , помисли си тя. „Ник, къде си?“

— Виж сега — започна директорът със странно променен глас, — аметистът е камък с много несъвършенства. Ако искам повече сила, бих се спрял на кварца… — Той понечи да се обърне.

„Не“ , помисли си Каси. Всичко беше започнало да се движи на забавен каданс, сякаш превърташе кадър след кадър на видеозапис. Видеозапис на някаква страхотна машина — всеки образ беше ясен, светъл и отчетлив, без замазани петна. Дори не разбра откъде се появи това „Не“ в главата й. Нещо дълбоко в мозъка й закрещя в знак на протест, сякаш се опитваше да я предупреди. „Не гледай! О, не гледай!“

Искаше й се да спре действието, да натисне „стоп“. Но не можеше. Над полото се появи чудовище, което накара от очите й да бликнат сълзи и в гърлото й да заглъхне вик. Мъжът нямаше лице.

Нямаше коса, нямаше вежди, нямаше очи, нямаше нос. Нямаше уста, само ухилените очертания на стиснати зъби. Дори и този образ, дори и костите, които я гледаха, бяха ясно очертани и бистри като вода. Не можеше да извика, не можеше да си поеме въздух. Загуби контрол над съзнанието си.

„Господи! Господи! Черепът не е изчезнал. Нищо чудно, че не можахме да го намерим. Изобщо не е избухнал. Той е на главата му! О, Диана! О, Адам! На главата му е…“

— Виждаш ли, Касандра — долетя нечовешки глас иззад стиснатите зъби. — Чистота плюс яснота е равно на сила. А аз притежавам повече сила, отколкото вие, деца, някога сте мечтали.

„Господи! Не вярвам! Не вярвам, че това се случва! Не искам да гледам повече…“

— Духът ми не е ограничен от това тяло — продължаваше спокойно ужасяващо звучащият глас. — Може да тече като вода, накъдето аз реша. Мога да съсредоточа силата си навсякъде.

Очните кухини се сведоха надолу към аметиста, висящ от съвършено нормално изглеждащата човешка ръка. Във вътрешността на кристала проблесна пламък. После Каси го усети — изблик на сила, подобно на вълните, които беше отправила към кучето, за да предупреди Шон или да запали свещта. Неговата сила обаче беше много по-голяма, много по-концентрирана от нейната. Тя сякаш я видя, беше като поток светлина.

Аметистът се пръсна.

Сребърният бухал се залюля, но вече не държеше нищо в ноктите си. Кристалът го нямаше.

Слухът й долови звънтенето на парченцата, които се посипаха на земята, но звукът не достигна до съзнанието й. Паниката я беше направила сляпа и глуха.

— Сега, Касандра… — започна отново гласът, но изведнъж замълча. Чу се толкова силен шум, че нямаше как дори Каси да го пренебрегне. От двора пред училището се разнасяше рев като от спортна среща, но звучеше някак по-гневно. На фона на дрезгавите викове се разнасяха пронизителни писъци.

Директорът изпусна сребърната верижка и отиде до прозореца, който гледаше към двора.

Съзнанието на Каси се пробуди. Искаше само едно — да се махне оттам. Вниманието на тъмния мъж не беше насочено към нея и тя се спусна към вратата.

Избяга от кабинета без дори да поглежда към секретарките. По коридорите на втория етаж цареше хаос. Учениците излизаха на тълпи от класните стаи.

— Има бой! — викаше някакво момче на стълбите. — Бързо!

„Прилича по-скоро на бунт. Не могат да контролират всички едновременно“ , осъзна замаяно Каси. Все още тичаше. Побягна по стълбите и по коридора, инстинктивно отправяйки се към центъра на хаоса.

— Каси, чакай!

Не беше мъжки глас, макар и да прозвуча заплашително. Фей. Каси спря за момент и се огледа отчаяно за Ник, Диана или Адам.

— Каси, спри, за бога! Никой няма да те нарани. Тичам след теб от кабинета.

Каси предпазливо забави крачка. Коридорът беше безлюден. Всички бяха навън.

— Каси, изслушай ме . Той не се опитва да те убие, уверявам те. Иска да ти помогне . Той те харесва.

— Фей, ти си луда! — Каси изгуби контрол и изкрещя следващите думи: — Нямаш представа какво е той! Всичко, което виждаш, е илюзия! Той е чудовище!

— Стига глупости. Той е един от нас…

— О, господи! О, господи! — избъбри Каси. Рухна психически и колената й се разтрепериха толкова силно, че трябваше да се подпре на стената. Плъзна се по нея и скъса плакат за футболната среща за Деня на благодарността. — Ти не го видя. Не знаеш.