Ришел Мийд - Ледено ухапване

— О, я виж ти — засмя се той, забелязал, че ме е хванал неподготвена. — Прочутата Роуз загуби дар слово. Резултатът е едно на нула Ашфорд срещу Хатауей.

— Хей, не искам да те разплаквам преди заминаването. Никак няма да е забавно, ако ти счупя нещо още преди да сме стигнали до пистите.

Той пак се засмя и ние влязохме в класната стая. Щяхме да имаме час по теория на охранителната дейност и затова урокът се провеждаше в обикновена стая, а не навън, на някой от терените за упражнения. За нас това беше приятна почивка между останалите часове с голямо физическо натоварване. Днес най-отпред, до дъската, бяха застанали трима пазители, които не бяха от охраната на Академията. Досетих се, че са гости за празниците. Родителите и техните пазители вече бяха започнали да пристигат в кампуса, за да придружат децата си до ски курорта. Огледах се с любопитство.

Един от гостите ни беше висок мъж, който изглеждаше като стогодишен, но си личеше, че още го бива. Другият беше на годините на Дмитрий, с много мургава кожа, но толкова добре сложен, че няколко от момичетата в нашия клас вече бяха готови да припаднат.

Последният пазител беше жена. Кестенявата й коса беше късо подстригана, но си личеше все пак, че е къдрава, а кафявите й очи в момента бяха присвити замислено. Както вече споменах, повечето от жените дампири избираха да имат деца, вместо да поемат по трудния път на пазителите. И тъй като аз също бях една от малкото жени в тази професия, винаги се вълнувах, когато се срещах с друга пазителка, например Тамара.

Само че тази не беше Тамара. Беше жена, която познавах от много години, която събуждаше у мен всичко друго, но не и гордост и вълнение. Вместо това се изпълних с възмущение. Възмущение, гняв и изгаряща ярост.

Жената, изправена пред класа, беше майка ми.

Не можех да повярвам на очите си. Джанин Хатауей. Моята майка. Моята безумно прочута и смайващо отсъстваща майка. Не беше светило като Артур Шьонберг, но имаше репутацията на звезда в света на пазителите. Не я бях виждала от години, защото тя вечно бе някъде далече на поредната невъзможна мисия. А ето че сега… тя беше в Академията — точно пред мен — и дори не си бе направила труда да ме извести, че ще пристигне. Толкова за майчината любов.

И какво, по дяволите, търсеше тук? Отговорът бързо ми се изясни. Всички морои, пристигнали в кампуса, трябваше да бъдат придружавани от личните си пазители. Майка ми пазеше благородник от клана Шелски, а за празниците тук се бяха появили няколко от членовете на тази фамилия. Разбира се, че тя трябваше да е тук с него.

Плъзнах се на стола си и усетих как нещо отвътре ме присви. Знаех, че ме е видяла да влизам в стаята, но вниманието й бе насочено другаде. Беше с дънки и бежова тениска, върху която бе облякла най-скучното дънково яке, което някога бях виждала. Висока само метър и петдесет и два, в сравнение с останалите пазители беше като джудже, но осанката и внушаващото респект държание я правеха да изглежда по-висока.

Нашият инструктор Стан Алто представи гостите и ни обясни, че те ще споделят с нас опита от практиката си.

Той крачеше неуморно пред чиновете, свъсил гъстите си вежди, докогато говореше.

— Зная, че е необичайно — обясняваше той. — Гостуващите в Академията пазители обикновено нямат време да посещават класовете ни. Но тримата ни днешни гости са намерили време, за да дойдат и поговорят с вас за случилото се наскоро… — Замълча за миг, но не беше необходимо да пояснява, че става дума за нападението срещу фамилията Бадика. Изкашля се и продължи: — И така, с оглед на случилото се ние смятаме, че може би ще е по-добре за вашата подготовка да се поучите от онези, които отдавна практикуват професията.

Класът настръхна в напрегнато очакване. Да се слушат подобни истории — особено наситени с много кръв и действие — беше хиляди пъти по-интересно, отколкото да се мъчиш с анализите на примерите в учебника. Очевидно и някои от другите пазители в кампуса разсъждаваха по същия начин. Те често се отбиваха в нашите часове, но специално днес бяха по-многобройни от всеки друг път. Дмитрий също беше застанал сред тях в дъното на класната стая.

Пръв заговори високият мъж, най-възрастният от гостите. Започна разказа си. Слушах го със затаен дъх. Описваше случай, когато най-младият син на фамилията, която охранявал, се изгубил на обществено място, където често се промъквали стригои.

— Беше към залез-слънце — говореше той с дрезгав глас. Отпусна ръце надолу, очевидно за да ни илюстрира как слънцето залязва. — Бяхме само двама пазители и трябваше мигновено да вземем решение как да действаме.