Ришел Мийд - Ледено ухапване

— Какво му е толкова лошото? Това е чудесно.

— Така си е — признах аз. — И разбирам защо всички са толкова развълнувани, но причината да отидем на това фантастично място е, че загинаха много хора. Искам да кажа, не ти ли се струва някак странно?

Възторжената допреди миг физиономия на Мейсън леко помръкна.

— Да, но ние сме живи, Роуз. И не можем да спрем да живеем само защото други са мъртви. Само трябва да се постараем да не умират още от нашите. Затова идеята да се съберем там е страхотна. Безопасно е — очите му заблестяха. — Господи, нямам търпение да се махнем оттук. След като чух какво се е случило, изпитах желание да разкъсам някой стригой с голи ръце. Иска ми се да тръгнем срещу тях веднага, разбираш ли? Няма причина да ни държат повече тук. Допълнителната помощ ще е добре дошла, пък и вече сме научили всичко, което е нужно, за да се изправим срещу стригоите.

Яростната му интонация ми напомни за вчерашното ми избухване, макар че той не беше толкова разгневен, колкото бях аз. Настървението му да направи нещо беше прибързано и наивно, докато моето бе породено от някаква странна, мрачна ирационалност, която самата аз не разбирах докрай.

Тъй като не му отговорих, Мейсън ме изгледа озадачено.

— Ти не искаш ли същото?

— Не зная, Мейс — за да избегна изпитателния му поглед, сведох очи към пода и се втренчих във върха на обувките си. — Искам да кажа, че не искам стригоите да се вихрят навън, нито да ни нападат. Искам да ги спрем, но… ами още не сме готови за това. Видях с очите си на какво са способни… Не зная. Гневът и прибързаното желание за мъст не решават нищо — поклатих глава. Сега със сигурност звучах много разумно и логично. Също като Дмитрий. — Но всичко това не е важно, понеже така или иначе нищо подобно няма да се случи. Предполагам, че, хм, просто трябва да се радваме на предстоящото пътуване, нали?

Настроенията на Мейсън се променяха бързо и той отново стана весел и непринуден.

— Да. И не е зле да си припомниш как се карат ски, защото ще ти дам възможност да направиш егото ми на пух и прах. Но не че ще стане.

Отново се усмихнах.

— Боже, ще бъде дяволски тъжно, когато те накарам да плачеш. Даже вече се чувствам виновна.

Той отвори уста, несъмнено за да ме удостои с поредния си духовит отговор, но тогава забелязах нещо — или по-скоро някого — зад мен. Обърнах се и видях високата фигура на Дмитрий да приближава откъм другия край на гимнастическия салон.

Мейсън се поклони галантно.

— Ето го и твоя господар и наставник. Ще се видим по-късно, Хатауей. Започвай да планираш ски стратегията си.

Отвори вратата и изчезна в мрака и студа. А аз се обърнах и се приближих до Дмитрий.

Също като останалите новаци от дампирите, аз прекарвах половината от всеки учебен ден в различни тренировки за пазители, в които усъвършенствах бойните си умения или изучавах всичко за стригоите и методите за защита от тях. Начинаещите също така понякога имаха практика след часовете, но аз бях по-особен случай.

И досега не се разкайвам за решението си да избягам от академията „Св. Владимир“. Виктор Дашков се бе превърнал в истинска заплаха за Лиса. Но нашата прекалено проточила се ваканция си имаше своите горчиви последици. След като бях отсъствала цели две години, сега бях безнадеждно изостанала с учебната програма от съучениците си, затова ръководството на академията „Св. Владимир“ реши да се занимавам с практически упражнения както преди, така и след часовете.

С Дмитрий.

Но малцина знаеха, че тези упражнения ме учеха също и как да избягвам изкушенията. Като оставим настрани увлечението ми по него, аз се учех доста бързо и с негова помощ вече настигах връстниците си, които сега се обучаваха в горните класове.

Видях, че не беше с палто, и се досетих, че днес ще се занимаваме вътре, което беше добра новина за мен. Навън беше дяволски студено. Но вълната на радост, която ме заля, не можеше да се сравни с щастието, което изпитах, когато видях какво точно бе подготвил той в една от тренировъчните зали.

Покрай стената в далечния край на залата бяха подредени чучела, които удивително приличаха на живи. Не бяха от онези грозните по полигоните за стрелба, натъпкани със слама, които мязаха повече на чували от зебло. Не, сред тези тук имаше макети на мъже и жени, облечени с ежедневни дрехи, с гумена имитация на кожа, дори с очи и коси с различни цветове. А лицата им изразяваха различни емоционални състояния — от щастливи до изплашени или гневни. Досега неведнъж бях тренирала с тези чучела, докато заучавах практически похвати за юмручни удари и ритници. Но не бях тренирала върху тях с оръжието, което сега Дмитрий държеше в ръката си — сребърен кол.