Ришел Мийд - Кръвно обещание

— Ти си стригой — произнесох най-после. — Ти си мъртъв Аз те убих.

Той прокара пръст по бузата ми, все още с тази негова унила усмивка.

— Изглеждам ли ти като мъртъв? Приличам ли на стригой?

Не. Изглеждаше чудесно, секси, силен. Беше такъв, какъвто го помнех, такъв, какъвто го обичах.

— Но ти беше… — замлъкнах, все още объркана. Това не беше редно. Имаше нещо, което трябваше да направя, но не си спомнях какво. — Какво стана?

Ръката му се върна на бедрото ми и ме притегли в плътна прегръдка.

— Ти ме спаси — прошепна в ухото ми. — Твоята любов ме спаси, Роза. Ти ме върна обратно, така че можем да бъдем заедно.

Аз ли? Нямах никакъв спомен за това. Но всичко ми се струваше тъй реално, пък и беше толкова прекрасно. Толкова ми липсваха топлите му ръце, които ме обгръщаха. Беше ме прегръщал като стригой, но никога не се бях чувствала по този начин. И когато се наведе, за да ме целуне, със сигурност знаех, че не е стригой. Но не разбирах как съм могла толкова да се заблудя преди това в имението на Галина. Целувката беше истинска. Толкова гореща, че чак изгори душата ми. И докато устните ми се притискаха все по-жадно към неговите, усетих връзката, онази, която ми подсказваше, че за мен освен него нямаше друг на този свят.

Само че не можех да се отърся от чувството, че не трябваше да съм там с него. Но къде би трябвало да бъда? Лиса нещо свързано с Лиса беше…

Прекъснах целувката, но не и прегръдката. Главата ми се отпусна на гърдите му.

— Наистина ли те спасих?

— Твоята любов се оказа много силна. Нашата любов беше много силна. Дори и неживите не можаха да ни разделят.

Искаше ми се да го повярвам. Отчаяно. Но онзи глас все още се обаждаше в мозъка ми… Лиса. Какво Лиса? И тогава ми просветна. Лиса и Ейвъри. Трябваше да спася Лиса от Ейвъри. Дръпнах се тъй рязко от Дмитрий, че той ме изгледа безкрайно изненадан.

— Какво правиш?

— Това не е реално — рекох. — А трик. Номер. Ти още си стригой. Не можем да бъдем заедно. Не и тук, сред мороите.

— Разбира се, че можем. — Тъмнокафявите му очи бяха пълни с такава болка, че сърцето ми се разкъса. — Не искаш ли да си с мен?

— Трябва да се върна при Лиса…

— Остави я — опита се да ме разубеди, като отново се приближи към мен. — Забрави за всички останали. Остани с мен. Можем да имаме всичко, което си пожелаем, Роуз. Можем да бъдем заедно всеки ден, да се събуждаме един до друг всяка сутрин.

— Не. — Отстъпих крачка назад. Знаех, че ако не го направя, той отново ще ме целуне и тогава наистина ще бъда загубена. А Лиса се нуждаеше от мен. Лиса бе попаднала в капан. И с всяка изминала секунда все повече подробности около Ейвъри оживяваха в паметта ми. Всичко това бе само една илюзия.

— Роуз? — попита ме той. Толкова много болка се долавяше в гласа му. — Какво правиш?

— Съжалявам — изрекох, едва сдържайки сълзите си. — Това не е истинско. Двамата с теб никога няма да бъдем заедно, но аз все още мога да й помогна.

— Обичаш я повече от мен?

Същото ме бе попитала и Лиса, когато я изоставих, за да тръгна по следите на Дмитрий. Животът ми бе обречен — завинаги щях да си остана разкъсана между тях.

— Обичам и двама ви — отвърнах.

И след това признание вложих цялата си воля, за да се изтласкам назад, към Лиса, където и да се намираше тя, да се откъсна от тази илюзия. Честно казано, искаше ми се да доживея дните си в този измислен свят, с Дмитрий в онази къща, да се събуждам всяка сутрин до него, както той ми го описа. Но не беше реално. Беше прекалено лесно, а ако въобще нещо бях научила от този живот, то бе, че той никак не е лесен.

Усилието се оказа адски мъчително, но внезапно се озовах обратно в стаята в академията „Св. Владимир“. Съсредоточих вниманието си изцяло върху Ейвъри, която гледаше втренчено Лиса, а заедно с нея и мен. Бе успяла да измъкне от паметта ми онова, което най-много ме измъчваше, за да ме обърка и откъсне от Лиса с една фантазия, за която копнеех повече от всичко друго на света. Ала успях да се преборя с мисловния капан на Ейвъри и се почувствах много доволна от постижението си — въпреки разкъсващата сърцето ми болка. Искаше ми се да мога да общувам пряко с нея и да й кажа какво мисля за нея и гадната й игра. Но беше невъзможно, затова насочих цялата сила на волята си в помощ на Лиса. Двете слязохме заедно от перваза и стъпихме на пода в стаята.

Ейвъри видимо се потеше обилно и когато осъзна, че е загубила психическото надмощие в тази битка, красивото й лице се изкриви от гримаса и съвсем погрозня.